Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на идните поколения.

Всяко българско сърце се вълнува, щом чуе думата „Дойран“. Много наши юнаци са загинали в битка край красивото и спокойно днес езеро, намиращо се към несъществуващия днес едноименен град.

Много гордост и много мъка ни обземат при всяка човешка история, свързана със смърт в защита на Отечеството през Първата световна война. Днес ще ви разкажем за подвига на младши подофицер Илия Вутов от 17 пехотен Доростолски полк.

Илия Вутов е родом от някое от селата около Бяла Слатина. По време на Първата световна война служи в Доростолския полк и е един от защитниците на Дойранската позиция. Той е картечар и е командир на 3 картечница, 3-та картечна рота.

Примерен войник, той дълбоко страда, когато го изпращат на „Глухата картечница“, прикриваща предните части. Наречена е така, защото трябва да се намеси само в случай, че противникът овладее предната позиция.

Разбрал мъката му, неговият командир му казва:

– Твоята картечница трябва не просто да изненада противника, трябва да го спре, да обърка сметките му. Аз друг Илия Вутов в ротата си нямам. Вярвам ти, както вярвам на себе си.

Просълзен, Илия се спуска и целува ръката на командира си:

– Прости ми, господин поручик! Заклевам се, че ще оправдая надеждите ти!

Денят за това идва на 18 септември 1918 година, масираната английска атака се насочва по фронта и във фланг на Предната позиция. Картечницата на Илия Вутов открива бесен огън срещу нападателите и ги вкарва в един дол, откъдето не могат да помръднат.

Младият българин помни клетвата си, помни и обещанието си към командира. Той и другарите му не дават на противника да продължи с нападението си. Но боят е неравен, пристигат и английските картечари.

Тогава на чист български език от английската страна някой извиква:

– Предайте се, юнаци! Ще ви пощадим живота! Прекланяме се пред храбростта ви!

– Ние не се боим от смъртта!- извиква в отговор Илия Вутов и продължава да стреля.

Боят продължава, а една бомба убива и последния другар на Илия. Той остава сам срещу противника.

– Предай се, българино! Съпротивата е безсмислена! – обажда се пак някой на български език.

Решен да умре, но да не остави англичаните да заемат „Глухата картечница“, Илия продължава боя. Внезапно, английски картечен откос улучва героят на нашия разказ в челото, а главата му бавно се свлича върху любимата картечница.

Ръката му продължава да натиска спусъка на картечницата, докато изстрелва и последния патрон в лентата. Илия Вутов, защитникът на „Глухата картечница“ умира със смъртта на храбрите.

Тогава се случва неочакваното – английски майор се отправя с широки крачки към позицията на българина, коленичи и целува челото му. След това се обръща към войниците си:

Почерпете поука от този българин, пред останките на който се поклоних! Научете се да умирате като българите, тогава ще ги победите!

Вълните на красивото езеро ще напомнят навеки за смелостта и саможертвата на младши подофицер Илия Вутов, от белослатинските села, командир на трета картечница, 3 рота на Доростолския полк.

Нека духът му винаги напомня на поколенията българи за делата на славните ни предци.

Тази история е предадена от военния писател и публицист Илия Мусаков, участник в Първата световна война като командир на картечна рота.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Целувката на смъртта – подвигът на младши подофицер Илия Вутов
4.5 от общо 38 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 39 години, по образование и професия икономист. Любител на българската история с фокус върху "арнаутските преселения", брациговските майстори-строители, Априлското въстание и войните за национално обединение в периода 1912-1918 година.

Отговор