Вечерта на 24 декември 1907 г. в село Килифарево вали сняг, който покрива с дебела бяла покривка калдаръмените улици и покривите на къщите. От комините се издигат тънки ивици дим. Улиците са опустели. Хората се приготвят за светлия празник. Чуват се коледарски песни. Обитателите на селото са застанали край печките, нажежени до червено и очакват пристигането на коледарите.

В една масивна къща, на втория етаж, жена агонизира в леглото си. Две жени покрай нея й помагат. В другата стая възрастен мъж и синовете му стоят в очакване. След няколко мъчителни вика, изтръгнали се из гърлото й, се чува детски плач. Ражда се младенецът в къщата на дядо Хаджия – Янко Маринов, героят на нашия разказ.

Зима край аквариума ® Янко Маринов

Поел първата си глътка въздух на Бъдни Вечер, малкият Янко израства като буйно и палаво дете. Безброй са случаите, в които келешът е „възнаграждаван” с някой шамар за извършена пакост. Години по-късно Янко ще си спомня за счупените прозорци на буля Иваница, за скришно прибраната монета от парите, които семейството му поделяло помежду си, за обезглавените пиленца от домашния курник. От малък се включва в семейната работа. Храни животните, сече дърва, плеви градината, извежда овцете на паша. С радост ще си спомня художника за тези ранни години от своето съзряване, за прекрасните часове прекарани в хладните води на реката, за игрите с останалите деца по селските поляни.

Зимата на 1915 г. оставя дълбока рана върху семейството на момчето, баща му – Марин Хаджитотев заболява тежко. Месец лежи в леглото в същата онази стая, в която преди 8 години е проплакал синът му. Изреждат се лекари от Велико Търново и София, но никой не успява да му помогне. Змия го ухапва на фронта при Чаталджа и поради ненавременно взетите мерки, състоянието му се влошава. Едва на 33-годишна възраст бащата на Янко умира. Следващите години за семейството минават тежко. През 1918 г. Янко за кратко е изключен от училище заради хулиганска постъпка с негови съученици.

Есенно утро ® Янко Маринов

В същата година, когато е в трети клас, малкият пакостник усеща влечение към рисуването. Започва да рисува галопиращи коне и цветя. В тези години от живота си за пръв път ще разгледа художествена изложба – тази на Тодор Мангов. В спомените си, Янко ще напише по този повод: „…така се запалих, че започнах да мечтая да стана художник.” Семейството не взема под внимание временните увлечения на хлапака и го изпраща да „учи занаят” при чичо си, който има ковачница. Така започват дългите дни край огъня, меховете и тежките чукове. Младият Янко е силно религиозен. Произхождащ от хаджийско семейство, възпитанието му преминава в учене на молитви и християнски добродетели. Малчуганът участва в Светата Литургия всяка неделя, дори отива преди службата, за да бие камбаните.

След смъртта на отец Никола, в селото пристига нов свещеник. Тогава настъпва и обрат в живота на бъдещия художник. Свещеника заставя всички деца, ако искат да участват в Литургията, да му внесат „такса” от 10 лв. за всяко дете. Янко се лишава от служенето в олтара и каденето с кадилницата. След две седмици прекарани в терзания, младежът решава да продаде тайно картофите, които семейството е отгледало и с парите да се върне смирено под епитрахила на свещеника – внесъл „светейшата” такса, а свещеникът го приел отново.

Семейното възпитание е свършило работа, защото гузната съвест на момчето не му дава мира, докато не разказва всичко през сълзи на майка си, тя от своя страна казва на свекър си – Хаджията, който е епитроп, а той разказва на останалите епитропи и така злощастната история плъзва като чума из цялото село.

На следната Литургия неподозиращият нищо Янко, участвайки в службата се приближава до свещеника, който спира четенето на Евангелието, обръща се към него и след няколко груби думи му извива ухото и го изритва в задника. Това дълбоко унижение кара малчугана да избяга от Църквата. Вървейки безцелно по улиците на Килифарево, младежът стига до клуба на комунистите, където по това време има събрание. Говори старият комунист Стефан Манев, а думите му са като мехлем за наранената душа на Янко. В спомените си ще напише: „От този ден аз повече в църквата не влязох, а от клуба на комунистите не излязох.”

Лодки ® Янко Маринов

Животът в село Килифарево върви в нормалния си ритъм. Янко работи в две фабрики недалеч от Велико Търново. Спокойният живот за жалост не продължава дълго. Началото на месец юни 1923 г. носи не само топлината на настъпващото лято, но и неспокойството на бавно надигащата се буря, която е на път да унищожи стотици човешки съдби. Въстанието от 9 юни ще бъде първата най-значима трагедия в живота на бъдещия художник. В копнежа по един висш идеал, Янко се оказва на огневата линия. В спомените си за потушаването на въстанието, Маринов пише:

„Войниците и тъй наричаните „герила” влязоха в селото. Те безцеремонно нахълтваха във всеки дом и вдигаха всички, които имаха над 14-15 навършени години – всички, които според тях, можеха да вземат участие в боевете. Бяха ожесточени и озверени до крайност. Блъскаха, биеха с приклади, псуваха вулгарно. Имало е случай да мушкат и с щикове, на една жена бе отрязано ухото… Безсилни, на колони, арестуваните се откарваха към центъра на селото, към училището. Там се разпределяха, след кратка процедура, навързваха се един до друг и се подкарваха към Търново.”

След драматичните събития на юни 1923 г. нещастията за Янко продължават. Новият съпруг на майка му го гони от бащиния дом и той заминава за Велико Търново, където сменя няколко професии. Работи като продавач и келнер. След униженията и обидите, които търпи от наелите го на работа, взима решение да се върне отново в родната си къща. Там сварва същото положение, което и преди го е принудило да напусне. След кратък престой у дома решава да замине за София. През есента на 1924 г. Янко Маринов се установява в столицата и отсяда в квартирата на свой приятел на ул. „Кресна” №4. За първите си впечатления от големия град Маринов пише:

„За пръв път идвах в София. Бях изненадан, разбира се, от шумните булеварди, с огромни многоетажни сгради, от самите трамваи, парка, зоологическата градина и други забележителности в София. Това беше огромен и шумен град, който особено за хлапака, идващ от провинцията, замайваше главата му и потискаше настроението.” 

Пейзаж ® Янко Маринов

Следващите месеци са трудни за младежа от Килифарево. Дълго време не успява да си намери работа, което го обрича на глад. В спомените си споделя, че е имало случаи, когато и по два дни не е слагал троха в устата си. В един хубав ден съдбата му се усмихва благосклонно. Янко започва работа в един завод за въжета. Дните му минават в непосилен труд, а нощите в безпокойство. Живее с още около двадесетина човека в една стая. Спят на пода „сред милион бълхи”, както сам ще напише след години. Младежът не се задържа дълго и на тази работа.

Смазващият труд го принуждава да измисли лъжа, която го измъква от фабриката. Написва телеграма до себе си от чуждо име, в която пише: „Янко, веднага ела. Дядо се помина. Мария”. В понеделник сутрин касиерът повикал младежа в канцеларията. Съобщил му лошата новина, дал му полагащото му се възнаграждение и му позволил да замине за село. Щастлив от сполучливата лъжа, Маринов напуска фабриката.

През пролетта на 1925 г. Янко посреща в столицата двама близки свои приятели от село (и двамата в нелегалност). След като ги настанява в апартамента на „Кресна” №4, разбира, че гостите му няма да останат дълго, тъй като са решили да се присъединят към нелегален отряд. Маринов трябва да ги снабди с оръжие и патрони.

На ул. „Търговска”, до Минералните бани, Янко всеки ден гледал витрината на един оръжеен магазин. Един ден взел 1200 лв. от приятелите си, за които било предназначено оръжието, и отишъл в магазина. След кратък разговор с продавача, в който разпитва за цените на пълнителите, Янко допуска фаталната грешка да зададе въпроса: „Ами ако взема повече, няма ли да ми направите отстъпка?” В този момент продавачът разбира каква е работата. Янко побягва, а магазинерът хуква след него.

Тичайки Маринов чува зад гърба си: „Дръжте го!” Блъскайки се и заобикаляйки хората свива към хотел „Панах”. Спечелва си разстояние и се обръща, за да види дали преследвачът все още е по петите му и отново чува викове: „Дръжте го!” Сърцето на Янко препуска бясно. Тича с пълна сила, но пред него се задава компания от млади хора. Дочули виковете, застават един до друг в жива верига. Янко се изпречва пред болезненото осъзнаване, че изход от тази ситуация няма.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Янко Маринов – пътешествие по „трънливи пътища”
4 от общо 8 глас(а)
Иво Райков
Иво Райков е роден на 30 юли 1996 г. в гр. Пловдив. В момента учи „Реставрация и консервация” в Националната художествена академия, гр. София. Има интереси в областта на историята на българското изкуство от края на XIX в. до средата на XX в.

Отговор