Творбата „Да бъде ден“ е първата в едноименната стихосбирка, издадена през 1922 година. Това е текст, който може да бъда определен като програмен, не толкова заради заявяването на някаква естетическа програма, а поради факта, че синтезира основните смисли, идеи и механизми на изграждане на лирическите образи в книгата. Заглавието звучи императивно и ясно откроява стремежа към промяна на несправедливо устроения Стар свят. Именно този стремеж към раждането на новото е свързан с мотива за Сътворението.
Да бъде ден
Нощта е черна и зловеща,
нощта е ледна като смърт.
В разкъсаната земна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
„Да бъде ден! Да бъде ден!“
