Тази история започва на 27 юли 1828 г. Мястото е сред средищата на българското Възраждане – подбалканското градче Клисура. Там е роден човекът, който „дава“ книгата на българския народ – Христо Груев Данов. Подобно на мнозина други, той е сред достойните и заслужили българи, за които не знаем достатъчно.
Още като ученик бъдещият книжовник има щастието да черпи знания и опит от двама бележити будители в Копривщица –Йоаким Груев и Найден Геров. След завършване на образованието си, Данов учителства в продължение на 9 години, от 1849 г. до 1858 г. Именно по това време той осъзнава нуждата от масово разпространение на книги и учебници за всенародна просвета във всички населени с българи части на Османската империя.
Следващите години от живота му са посветени на инициативата за просвещение чрез популяризиране на книгата. Тази идея намира своята реализация през 1862 г., когато създадената 5 години по-рано в Пловдив „Дружествена книговезница“ се превръща в „Книгоиздателство Христо Данов и с-ие“. През следващите години издателството се разраства, отваряйки клонове първо в Русе и Велес (1867 г.), а после в София и Лом (1880 г.).
Сред заслугите на просветителския, светски и новаторски дух на будителя се нареждат създаването на Първото неделно училище в България, което отваря врати в Стрелча през 1850 г., първите български стенни географски карти, първият общонационален вестник „Марица”, който е най-авторитетният вестник в България след Освобождението. И това не е единственият принос на Христо Г. Данов към националната култура и просвета. Той ни завещава първите търговски каталози на книги, наречени от него „расписи“, издавани в продължение на 8 години в Дановия календар „Летоструй“.
След смъртта на издателя, делото му е продължено от неговите синове до 1947 г., когато е ликвидирано, а през 1960 г. подновява своята дейност, макар и вече национализирано. Дружеството има широк асортимент българска и чуждестранна литература, учебници, карти, списания и вестници. Броят им до одържавяването достига 1000, а след това заглавията стават общо 2400.
Освен издателска, то развива и широка книгоразпространителна дейност най-вече в македонския край – Щип, Велес, Солун, Скопие, Куманово, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Струмица, Неврокоп и др. Печатарството се извършва основно във Виена, където през 1874 г. е отворена българска печатница, преместена в Пловдив след Освобождението с помощта на княз Черкаски и временното руско управление.
Бащата на книгоиздаването в България участва активно и в обществения и политическия живот на страната. Той е народен представител в областното събрание на Източна Румелия, а впоследствие и кмет на Пловдив (1897 – 1899).
Любопитен факт е, че като градоначалник Данов се отказва от заплатата си, а най- големите му заслуги са залесяването на две от тепетата на града и създаването на първия модерен градоустройствен план, изработен от чешкия архитект Йосиф Шнитер. Именно Шнитер построява и камбанарията на гроба на Христо Данов в църквата „Света Богородица“ след смъртта му на 11 декември 1911 г.
Признателността на българите към живота и личността на духовния просветител намира израз в именуването с „Христо Г. Данов“ на улици, училища и читалища. Ежегодно от 1999 г. насам Министерството на културата присъжда национална награда на негово име за „принос към книжовната култура“. Церемонията се провежда в къщата музей на възрожденеца в стария Пловдив, чиито каменни основи се вплитат в скалите по внушителен начин, а експозицията в нея предлага оригинали от кабинета и книжарницата на книгоиздателя.
Въпреки огромното значение и принос на дейността на Данов за „събуждането“ на българския народ, за мнозина днес името му остава встрани.
В края на материалите ни, посветени на големи личности от българската история, прилагаме техен цитат, защото това несъмнено е един добър начин да илюстрираме техния мащаб. Ето и цитатът от Христо Г. Данов:
„Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охола и надутост, а на друга – лудо нехайство, па – и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобрение както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е, гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки?“
