Торонто Дейли Стар, 14 ноември 1922 г. София, България:
След като ужасът от евакуацията на тракийското население остана зад мен, в удобния влак преживяното започваше да ми се струва нереално. Това е хубавото на спомените.
Описах евакуацията в една телеграма от Одрин до “Стар”. Няма защо да разказвам всичко отново. Тя все още продължава. Не зная колко ще пътува това писмо до Торонто, но когато четете кореспонденцията в “Стар”, бъдете сигурни, че същата тая страшна, влачеща се върволица от хора, прогонени от домовете им, ще продължава да тече в нескончаем поток по калния път към Македония. Четвърт милион души се движат много бавно.
Самият Одрин е неприятен град. Както ми предаде началникът на гарата, хотелът на Мадам Мари беше единственото място в града, където човек може да преспи.
Леглата бяха пълни с въшки. По време на войната въшлясвах неведнъж, но никога не бях виждал такова нещо като в Тракия…
Мадам Мари – едра, отпусната хърватка, свари кафе и ни поднесе възкисел чер хляб в празна стая, която служеше за трапезария, приемна и хотелска канцелария.
– Мадам, стаята ни е пълна с въшки – казах весело, за да започна разговор.
Тя разпери ръце.
– Но е по-добре, отколкото да се спи на улицата, нали, господине? Не е ли по-добре?
Преди да стане един от най-значимите писатели на XX век, Ърнест Хемингуей е журналист. Първо пише за училищния вестник, след това, вместо да отиде в колеж, става репортер в „Канзас Сити Стар“. Този ранен опит като журналист оказва по-късно голямо влияние върху художествените му произведения. Стилът му е лаконичен и стегнат, изреченията кратки и стрелящи право в целта.
Този вестник е известен със своите прецизно разработени и неумолимо спазвани „Сто правила“ към журналистите, които работят в него, за чиято насока можем да съдим дори само от няколко примера: „Пиши кратки изречения”, „Езикът трябва да бъде силен”, „Бой се от овехтелите жаргонни думички, особено когато станат общоупотребяеми“, „Първият абзац трябва да е кратък”, „Избягвай прилагателните, особено такива пищни като потресаващ, великолепен, грандиозен, величествен”.
През 1920 г. Хемингуей заминава за Торонто и започва да пише за „Toronto Star Weekly”. През следващата година сътрудничи и на месечното списание „Co-operative Commonwealth” в Чикаго, където среща първата си съпруга Елизабет Хадли Ричардсън, с която в края на годината заминава за Париж през 1921 г. като кореспондент на „Toronto Star”.
Френската столица посреща радушно младата двойка. Там Хемингуей попада в кръга на „Изгубеното поколение” – артисти-емигранти и писатели: Езра Паунд, Гертруд Щайн, Джеймс Джойс, Макс Ийстман, както и с художниците Миро и Пикасо.
За българския читател особено интересен е фактът, че един от репортажите му – „Бежанци от Тракия”, в който описва изселването на тракийските бежанци след Гръцко-турската война от 1922 година, при публикуването си в торонтския вестник „Дейли Стар” е означен като изпратен от София. Всъщност това не е изненадващо, тъй като в качеството си на военен кореспондент Хемингуей преминава с „Ориент Експрес” през България за Париж и именно оттук изпраща въпросния репортаж.
На темата България той се спира още два пъти с проницателност и разбиране. Това той прави в репортажа си от Лозана, отпечатана под заглавие „Мусолини – най-големият блъф в Европа” (27 януари 1923) и в очерка си „С какво се занимават кралете в Европа” (15 септември 1923).
На Лозанската конференция, на която Хемингуей присъства, споменава няколко ласкави думи за Александър Стамболийски:
Стамболийски, министър-председателят на България, се появява на двукрилите врати, поглежда подозрително двамата швейцарски полицаи с каски, намръщва се при вида на тълпата и тръгва нагоре по хълма към хотела си. Стамболийски не би си позволил да се движи с лимузина, дори и да имаше пари.
В следващия си репортаж за „Торонто Стар“ от 15 септември 1923 г., когато Стамболийски е вече убит, Хемингуей дава своята оценка за случилото се като прави равносметка на управлението и на балканските крале:
Онзи ден в Париж срещнах моя стар приятел Късия. Късия е филмов оператор и снима хроники, които гледате в киното. Тъкмо се беше върнал от Гърция.
Гръцкият крал Георг е един от най-младите крале в Европа и вероятно най-неблагополучният. Както казва Късия, той е чудесно момче, но не получава никаква радост от това.
Следва мнението му за румънския крал и за неговите офицери:
Между другото офицерите от румънската армия, на която в следващите десет години предстои да понесе цялата тежест на суровите атаки на унгарци и руснаци, употребяват червило и носят корсети. Без преувеличение.
Като свършихме с Румъния, влизаме във владенията на българския цар Борис. Борис е син на Фердинанд – Лисицата.
През 1918 г. близкоизточният фронт се разпадна и българската войска, оглавена от войнишки революционни комитети, се отправи към дома си. Тя освободи Стамболийски – снажен, грубоват селянин. Беше хвърлен в затвора, понеже бил настоявал България да воюва на страната на съюзниците.*
Стамболийски излезе от затвора разярен и първото, което направи, беше да изобличи цар Фердинанд. Фердинанд напусна страната. Борис остана… Стамболийски имаше навика да го държи в приемната и да го вика, когато се нуждаеше от преводач при разговор с някого, с когото желаеше да бъде особено любезен. Например с кореспондентите на вестниците.
Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси. Борис е все още цар, но действията му се контролират от Фердинанд и съветниците на старата Лисица.
На чаша вино със същата мадам Мари от Одрин, Хемингуей се прощава с Балканите.
– Съжалявам за въшките, мосю – под влиянието на виното Мадам Мари ми беше простила. -Какво очаквате? Това не е Париж -тя се изправи едра, отпусната и мъдра с мъдростта на Балканите. – Довиждане, мосю. Да, зная, че сто драхми е скъпо, но това е единственият хотел тук. По-добре, отколкото на улицата, нали?
*Хемингуей допуска грешка. Стамболийски е осъден на доживотен затвор заради категоричната си позиция за неутралитет на България в Първата световна война и за суровото предубреждение към Фердинанд за тежката му отговорност пред народа и историята, ако осъществи авантюристичните си намерения да вмъкне България във войната на страната на Централните сили.
