Втората световна война е един от най-трагичните периоди в човешката история. Разрухата, причинена от нея, е толкова голяма, че едва ли за някоя европейска страна тя може да бъде наречена истински победител. Често боевете се пренасят в градовете, което е една от причините за множеството цивилни жертви. Масова става практиката да бъдат бомбардирани мишени, в които преобладава мирното население.
С тези нехуманни акции се цели да бъде унищожена инфраструктурата на държавата враг, да бъде отслабен нейния тил, да се понижи морала на населението. Въпреки че избиването на невинни граждани в голяма степен наподобява това, което в днешно време наричаме тероризъм, то се използва както от единия, така и от другия лагер.
В началото на войната България е неутрална. Тя остава такава до 1 март 1941 година, когато хода на събитията я заставят да се включи на страната на силите на Оста. Въпреки че вече е част от световния сблъсък, българската държава не участва активно във военните действия. Дипломацията ни дори се противопоставя на Хитлер, който иска българи да бъдат изпратени на Източния фронт, но това така и не се случва, а единственото, което изпращат българите на този фронт, е един санитарен вагон.
Поради стратегическото си положение България е желана като съюзник и от другия лагер. Присъединяването на страната ни към силите на Оста е неизгодно за участниците в него. Това принуждава така наречените „съюзници“ да търсят начин, по който да принудят България да излезе от войната. Така е изготвен план, който включва бомбардирането на столицата на България, София. Към неговото осъществяване се пристъпва на 14 ноември 1943 година, когато съюзниците започват бомбардировки над София.
На Техеранската конференция, провела се през декември 1943 година, Рузвелт и Чърчил представят изготвения план на Сталин и той се изказва положително за него, смятайки го за справедлив. След тази конференция окончателно е решена съдбата на София.
Бомбардировките продължават с още по-голямо ожесточение. Бомбардирани са хиляди жилищни сгради. Жестокостта, с която са извършвани, е показателна за намеренията на съюзниците. След като започва евакуацията на мирното население, започват и бомбардировките на Централна гара – мястото, където хората са превозвани извън столицата. Има и сведенията за американски летци, които откриват картечен огън по бягащите по улиците хора.
В защита на столицата смело се бият българите от Въздушни на Негово величество войски. Преимуществото в полза на съюзниците е огромно – както техническо, така и числено. Това обаче не възпира летците ни да се изправят срещу тях. Въпреки тяхната жертвоготовност, силите, с които разполагат, са прекалено малки. Поради това Германия изпраща свои летци, които да помогнат в защитата на София. Един от тези летци, който се бие срещу съюзниците, е капитан Герхард Венгел.
За Герхард Венгел се знае малко, главно от неговата служебна биография. Той е роден на 14 януари 1915 година в град Кьонигсберг, който се намира в Източна Прусия. На 17 февруари 1936 година е зачислен като юнкер – подофицер във Военното училище в Хановер. На 19 август 1938 година е произведен в първи офицерски чин – лейтенант и откомандирован в учебната рота на Военновъздушното училище А в град Детмолд. На 01 ноември 1939 година е в 72-ри Учебен полк за летци, 6-та рота в същото училище. Между април и ноември 1940 година е зачислен в Изтребителна ескадрила 54–5-та група. Между 04 септември 1942 година и 07 юли 1943 година е в 9-та група на 5-та изтребителна ескадрила „Ледено море” (Eismeer).
Ескадрилата Eismeer е сформирана през 1942 година. Тя е съставена от бойни части, базирани в Норвегия. Студения север на Европа е мястото, на което тя действа, като е базирана на западния Норвежки бряг, в град Ставандж. Задачата на ескадрата е да брани окупираните територии на Норвегия, Скандинавия и Северна Финландия, да пречи снабдяването по ж.п. линията за Мурманск и да оказва изтребителна поддръжка на частите, сражаващи в този район на арктическия фронт.
Като част от ескадрилата Венгел взима участие във въздушните боеве. На 14 септември 1941 година неговият самолет e повреден от вражески огън над базата си в Petsamo и лейтенант Герхард Венгел е ранен. За летците, сражаващи се на този фронт, се оказва голяма трудност не само преодоляването на врага, но също така и справянето с тежките климатични условия.
От януари 1943 година I група на “Eismeer” e пребазирана в Северна Норвегия. През февруари 1943 година капитан Герхард Венгел е назначен за командир на групата на мястото на капитан фон Верен. През ноември 1943 година групата на капитан Венгел е дислоцирана в Румъния, където трябва да защитава ключовите за Пакта петролни рафинерии в Плоещ.
Пътят на немския летец се пресича с България, когато, на 09 януари 1944 година, той заедно със своята група е предислоциран от Румъния в София – на летище Враждебна. Престоял едва един ден на българска територия, на Венгел се налага да влезе в схватка с врага. Бомбардировките на 10 януари 1944 година са едни от най-мащабните извършили се над град София. Те са първите комбинирани (дневно-нощни) бомбардировки над столицата.
В разразилата се тежка битка частта на капитан Венгел взима дейно участие. Младият немски капитан дава пример на останалите, хвърляйки се смело в боя. Неговата част успява да свали 3 тежки бомбардировача B-24 Liberator, но в разгара на битката, в близост до Радомир, той пада убит. Друг германски изтребител е свален, но пилотът се спасява, скачайки от него с парашут. Още 11 немски самолета са повредени а трима пилоти са ранени.
С действията си тази немска част успява да подпомогне нашите пилоти и отчасти да предпази града от разруха. Макар и прекарал едва един ден на територията на България, капитан Венгел дава живота си за нея. Някои биха се запитали какво дължат на този човек, дошъл в нашата родина единствено заради нареждане, което е получил. Въпреки всичко той е можел да остане на летището във Враждебна или да излети, но да не участва активно в боя. Той избира по-трудния път, който го довежда до смъртта. Днес можем само да гадаем къде ли биха попаднали бомбите на свалените от неговата част бомбардировачи и колко ли цивилни са били спасени.
По разбираеми причини след войната неговото име не се споменава в България. Всички знаем как се е гледало на немските войници след възцаряването на социализма в страната ни. Въпреки всички повратности на времето името на този немски летец не остава забравено.
За него ни напомня един малък паметник, поставен в центъра на София. В градинката “Мадара” на булевард Прага е положена скромната плоча, върху къс от витошка морена. Инициативата за това е на члена на клубът на летците “Капитан Димитър Списаревски” към Съюза на възпитаниците на ВНВУ, инженер Константин Иванов. На 05 ноември 2004 година в присъствието на зам-военния аташе на Германия в България паметникът е открит.
Това добро дело за съжаление е помрачено. На 20 юли 2012 година през нощта мемориалната плоча на летеца е поругана и разбита. Виновниците така и не са заловени. Въпреки всичко, още на следващия ден 21 юни 2012 година надписът на мoрената с името на капитана е възстановен.
