Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 година в Болград, Бесарабия в семейството на Стоян Тодоров и Мария Грекова-Тодорова. Той е първороден син, но младото семейство се сдобива с още 5 деца: Александър, който по-късно става професор Балан, Мартин – столичен адвокат и бивш кмет на София, Атанас – лекар, Михаил – инженер, и една сестра.
След Кримската война от Русия е взета част от Бесарабия и е дадена на Румъния. По тази причина баща му Стоян решава да се премести в съседното село Кубей, което остава в пределите на руската империя, и в него да упражнява своя занаят. Начално училище Георги завършва в село Кубей. За да продължи образованието му, семейството се премества отново в Болград, където има гимназия. Предвид високия му успех от началното училище в гимназията му е отпусната стипендия. Болградската гимназия дава солидна подготовка на своите ученици като голяма част от учителите са българи и учат своите възпитаници на любов към България.
Ехото на страшните априлски дни през 1876 година достига и до седалището на българските бежанци в Бесарабия. В последвалата 1877 година започва Освободителната война и младежите от болградската гимназия, тъкмо завършили последните изпити, се отправят към Браила, за да се запишат доброволци в опълчението. От Браила ги прехвърлят в Свищов и Георги Тодоров попада в 7-ма опълченска дружина, като му предстои обучение преди да бъде изпратен на бойното поле. Дружината е изпратена към Шипка, но така и не влиза в бой.
След Освободителната война, решен да се отдаде на военното дело, Георги се записва във военното училище, за да продължи образованието си. На 10 май 1879 година е произведен в първи офицерски чин.
Службата си на български офицер подпоручик Георги Тодоров започва в град Берковица, където е изпратен веднага след производството му и е назначен адютант на началника на западния военен отдел. На 25 август той отново е назначен адютант, но вече на източния отдел.
Скоро след това е приведен в младши офицер в 1-ва рота на 1- Видинска дружина. Нуждата от интелигентни офицери в Следосвобожденска България е голяма и по тази причина е отзован в София, където е назначен адютант на военното училище като прикомандирован към училището. С Височайши указ е преместен на служба в Министерство на войната на длъжност помощник-началник на отделение. Честите преводи не са желани от Тодоров, но от друга страна той се чувства морално удовлетворен, че началството го цени и това е цената за изграждане на нова и силна войска.
В своята грижа да създаде подготвено командване на българската войска, началството е решило да изпрати в Русия няколко офицери, за да завършат курса на Николаевската академия. В края на месец ноември 1882 година подпоручик Тодоров е произведен в чин поручик и по-късно заминава за Русия като един от избраните да следва там. Българите, записани да учат, първо минават през предварителна подготовка и той е прикомандирован към 1 лейбгренадерски полк на Негово Императорско Величество, който си е спечелил името на най- славния.
На 18 февруари 1883 година строевият стаж е завършен и поручик Тодоров постъпва в руската стрелкова офицерска школа, курса на която завършва още същата година с отличен успех. Едва след тази предварителна подготовка той може да започне обучението си в Николаевската военна академия.
Събитията в България около Съединението му попречват да положи изпити в старшия клас, защото българското правителство отзовава всички български офицери, които по някаква причина се намират в Русия. От България са отзовани всичките руски офицери-инструктори и за да не бъде обезглавена българската войска, командването ѝ поемат българските офицери, едва млади капитани. Тези млади капитани доказват малко по-късно, че обичта към Отечеството и духът на един народ понякога могат да заменят познанията и дори опита. Бляскавите победи са именно дело на тези млади капитани.
В началото на Сръбско-българската война Георги Тодоров е назначен да поеме командването на запасна дружина на 4-ти пехотен Плевенски полк. Недоволен, че трябва да следи военните действия отстрани, началството му прави ново назначение – командир на т.нар. “летучи отряд”. Според заповедта, която получава, неговият отряд трябва да действа според обстановката в пространството между крепостите Видин и Кула и да не допусне обкръжаването им от страна на противника.
Съставът на отряда на капитан Тодоров е от три запасни роти пехота, 6 полски оръдия и един доброволчески ескадрон конница. В голямата си част войниците от отряда са необучени, но с висок боен дух, както е в цялата българска войска.
След поемане командването на отряда капитан Тодоров получава заповед да се разположи във втора линия заедно с главния резерв на Северния отряд, командван от капитан Георгиев и да действа в триъгълника Видин-Лом-Белоградчик-Кула, като целта е да не се допуска обкръжаване на крепостта Видин.
На 4 ноември отрядът влиза в бой с войската на сръбския генерал Лешанин. Капитан Тодоров води бой с превъзхождащ го много пъти по количество на силите противник и въпреки това успява да всее смут във врага и да го отблъсне. За своето участие в Сръбско-българската война и за проявена храброст е награден с орден “За храброст” IV степен.
След победоносната война “летучият отряд” е демобилизиран и разформирован, а Тодоров получава ново назначение – командир на първа дружина към 1 пехотен Софийски полк. През лятото на 1886 година, готвейки се да замине за Русия и да довърши курса си на Николаевската академия, неоснователно е заподозрян в участие и заговор по детронирането на княз Александър. Арестуван е и уволнен в запаса на войската. Убеден в правотата си, той иска разследване, доказва своята невинност и на 1 декември същата година е назначен отново в редиците на войската като командир на същата дружина.
Не след дълго е назначен като инспектор на класовете във военното училище и произведен в чин майор. Заел новата си длъжност, той започва една от най-полезните си и ползотворни служби. За кратко време майор Тодоров печели сърцата на юнкерите и става техен любим преподавател. Съставя учебник по военна география, който е и първият български военен учебник.
В личен план на 22 май 1886 година встъпва в брак със своята избраница – Мариета Стоева.
През 1888 година той влиза в състава на комисия по превъоръжаване на нашата пехота с пушки, които да заместят тези с марка “Бердана”. Между пушките, на които се спира министерството на войната, е “Манлихер”. Въпреки че не се отнася с лошо мнение за нея, той посочва няколко недостатъка на дадения образец. Като резултат от това майор Тодоров е преместен в провинцията. Най-напред е изпратен в Севлиево като войнски началник, а на 9 януари 1897 година е назначен за командир на 20 пехотен Добруджански полк в град Разград. На тази си длъжност той е вече подполковник. На 1 януари 1904 година получава командването на 2-ра бригада от 6 пехотна Бдинска дивизия със седалище в град Враца. Заел отново строева длъжност, Тодоров се грижи за подготовката на поверените му полкове.
През 1908 година, вече полковник, е изпратен за началник на 7 пехотна Рилска дивизия в град Дупница. Създава в града военен клуб, като клубът става средище не само на офицерството, но и на цялото гражданство. Дотолкова е ценен от населението, че през 1913 година след Междусъюзническата война е обявен за почетен гражданин на града.
Балканската война е обявена и 7 Рилска дивизия заедно със своя командир се отправя на юг към границата, с крайна цел – завземането на Солун. За изпълнението на тази важна задача генерал Тодоров насочва своите полкове в три колони на юг. Дясната колона влиза в бой при град Кочани и се явява във фланга на противника.
На 26 октомври 1912 година трета бригада от дивизията достига до село Айватово, където води сражение с противника, а на другия ден частите на дивизията започват да навлизат в Солун. Целта е постигната за кратко време. На тракийския фронт обаче битката е на живот и смърт и всеки войник е ценен, по тази причина част от Рилската дивизията е натоварена с параход, а друга част – превозена с железницата, за да влезе в състава на новоформиращата се IV-та армия.
Срещу изхода от Галиполския полуостров заема позиция 7 Рилска дивизия, като задачата ѝ е да отстоява тази позиция, да запази фланга и тила на Чаталджанската ни армия, участвайки в боевете при Булаир и Шаркьой. На 26 януари (стар стил) турците настъпват в гъсти маси, възползвайки се от гъстата мъгла, спуснала се над полуострова. Многобройните турски сили се посрещат със силен огън, след това на нож. Напорът на противника е голям като някои части, заблудени от мъглата, се втурват в нашите окопи. Боят кипи, силите на рилци отслабват, но генералът е принуден да привлече всички от тила – обоза, санитари, фелдшери и себе си. Победата е изтръгната в последния миг. Рилци, ръководени от своя началник на дивизията, извършват онова, което може да се нарече само подвиг.
След края на Балканската война пламва Междусъюзническата. Рилката дивизия, командвана от генерал Тодоров, през месец май отново е прехвърлена в Македония и в състава на IV армия взима участие в Брегалнишките боеве при Калиманци. Боевете на Калиманската позиция започват на 4 юли 1913 година. Противникът е в състав две сръбски и една черногорска дивизия, снабдени с многобройна артилерия. Боят е ожесточен. Колкото повече се затяга отбраната на тази позиция, толкова повече изпъква нейното стратегическо значение и нуждата да бъде задържана на всяка цена. Нейното задържане е един от най-тежките удари за противника през цялата война в 1913 година, тъй като не дава възможност на сръбските и гръцки войски да се съединят, а на българската се дава възможност да организира обкръжаването на гръцката войска в Кресненския пролом.
Примирието във войната идва на 18 юли 1913 година. Чрез победата при Булаир и Калиманци генерал Тодоров се доказва със своите високи лични качества на военноначалник. В чест на героизма на 7 Рилска дивизия и нейния началник народът създава песента “Титан Калимански”.
За проявени качества по време на войните, заслуга пред Родината и личната му храброст генерал Тодоров след края на войната е награден с орден “За храброст” II степен, връчен му на 14 февруари 1914 година.
След войните през 1912-1913 година генерал Тодоров се завръща на стария си пост началник на 7 Рилска дивизия в Дупница. На 8 април 1914 година интересите на командването на българската войска изискват той да поеме по-висок пост и генералът е назначен като инспектор на втората военна инспекционна област. В ръцете му е поверена една трета от цялата българска войска. През лятото на 1915 година той е повишен в чин генерал-лейтенант.
В началото на есента на 1915 година България мобилизира своята войска и въпреки неутралитета, който е заявила отначало, става ясно, че участието ѝ в Първата световна война е неизбежно. С обявяване на общата мобилизация за командващ втора армия е назначен генерал-лейтенант Георги Тодоров. Като първа задача на поверената му армия е прекъсване на железопътната връзка между Ниш и Солун. С това трябва да се скъса връзката на сръбската и съглашенската войска, която струпва своите войски в Солун.
При изучаване на подходящо място за изпълнение на задачата, генералът се спира на град Враня. На 4-тия ден след обявяване на войната мисията е изпълнена, железопътният мост до град Враня е разрушен. Нашите войски намират града украсен със сръбски и съглашенски знамена в очакване на съглашенските войски, а вместо тях посрещат българските. Моралният успех над противника е голям.
След като за кратко време българите премерват сили с всички балкански народи, сега трябва да се бият срещу първокласни войски. Войската на генерал Сарай е в Солун. На север генерал Тодоров трябва да съдейства на първа армия за унищожаване на сръбската войска, а на юг – да спре напредването на англо-французите по долината на река Вардар. Съобразил сложната ситуация, генерал Тодоров разделя втора армия на 2 групи. Северна група с ядро 3 Балканска дивизия насочва от Скопие към Качаник-Косово поле. Южната група с ядро 7 пехотна Рилска дивизия трябва да настъпи по долината на река Вардар на юг, да спре настъплението на съглашенците и след това да ги прогони. Като по-важно и отговорно място Тодоров лично поема ръководството на южната група.
Само за 7 дни славни боеве съглашенските сили обръщат в бягство зад граница. И въпреки че не са преследвани, те спират чак на брега на морето, където ги чакат техните кораби. По-късно заемат позиция около Солун и се укрепват. Победата над генерал Сарай от втора армия носи призната слава от Европа на българската войска. Равносметката е: 1234 пленници, между които 18 офицери, 14 оръдия, 16 муниционни коли, 10 санитарни коли и други запаси.
След заповед на главната квартира в края на месец август 1916 година, след няколко бързи удара, втора армия заема линията, започваща от Беласица, продължаваща по склоновете на Круша планина и спускаща се по течението на река Струма.
На 15 август 1917 година генерал Тодоров получава най-голямото звание, което службата във войската може да му даде – генерал от пехотата.
На 17 декември 1917 година от него се изисква да поеме командването на трета армия. Не след дълго е назначен за инспектор при главното командване и помощник на главнокомандващия генерал Никола Жеков. На 26 юли 1918 година той заема новата си служба, а от 8 септември поради заболяване на генерал Никола Жеков е главнокомандващ на Действащата армия.
След демобилизацията на 27 ноември 1918 година той е назначен за генерал адютант при Цар Борис III. След 40 години вярна служба на Родината, на 20 август 1919 година генерал Георги Тодоров преминава в запас, за да се отдаде на заслужена почивка. Скоро след излизането му в запаса той е избран за председател на Съюза на запасните офицери.
На 16 ноември 1934 година в град. София генерал Георги Тодоров умира на 76-годишна възраст. През дългия си военен стаж той е награден с ордени “За Храброст” II, III и IV степен, орден “За военна заслуга”, с германския орден “Пур льо Мерит”, с железния кръст I клас.
