В стихотворението „Eлегия“ откриваме възможност да вникнем във философските възгледи на Христо Ботев. Произведението е публикувано за първи път във вестник „Свобода“ през 1870 година. В творбата народното страдание е изразено чрез синтезирането на фолклорни (образът на смока) и библейски (образът на кръста) символи. Трагедията на сънародниците поражда у лирическия герой две чувства: страдание към мъките и гневно разобличение. Финалът на стихотворението е изпълнен с нетърпимост срещу примирението и бездействието, чакането на „ред за свобода“ е несъвместимо с революционните възгледи на Ботев, според когото свободата не се дава, а се извоюва.
Елегия
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
„Търпи, и ще си спасиш душата?!“
Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!
А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
