България никога не се е славела като морска сила и в нито един момент от нейното съществуване морският или речният флот не е играл ключова роля във военно отношение. Дори през Средновековието, когато в определени моменти държавата е считана за хегемон на европейския югоизток, флотът или въобще не съществува, или е на ниско ниво. Последните владетели на Второто българско царство осъзнават значимостта на този тип войска и правят първи стъпки в развитието му, но ударите на османските турци слагат край на тези амбиции.
След Освобождението тази традиция е продължена – България влага значителни ресурси в развитието на сухопътните сили, а флотът остава на заден план. Все пак на 12 август 1879 година в Русе официално е положено началото на Българските военноморски сили, а за пръв командващ е избран Александър Егорович Конкеевич.
В края на XIX век България разполага с нищожни сили за защита на водните си граници, организирани във Флотилия и Морска част с щаб в гр. Русе. На р. Дунав българските части имат на разположение само три парахода, учебен ветроход, пет парни катери и два миноносеца, а в Черно море положението е още по-лошо. Параходът „Симеон Велики“, например, е по-опасен за екипажа, отколкото за противника, заради възможността от взривяване на котела.
Разбира се, към този момент всичко това е обосновано. Икономическото положение на страната не позволява качествено развитие на флот, като дори има предложение той да се премахне и преобразува в търговски. Това все пак не се случва. като дори първите построени търговски кораби „Борис“ и „България“ са подготвени за въоръжаване с цел при нужда търговският флот да стане резерв на военния.
На 29 януари 1896 година Народното събрание гласува кредит за военни нужди в размер на 8 500 000 лв, от които 1 500 000 лв за флота. По време на дебата, Михаил Такев от Либералната партия не само че отказва да гласува кредита, но и предлага ВМС да се премахне. Това е показателно за липсата на далновидност у някои държавници и за подценяването на неговото значение за защитата на страната.
През есента на същата година са предприети първите мерки за изграждане на военноморска база в района на Бургас. Съвсем скоро обаче, идеята за изграждането на морска база в южния морски град е изоставенa и на негово място е избран гр. Варна, най-вече заради бързото му разрастване и повишено икономическо значение. Но има и друга причина за това – князът иска тя да е по-близо до Евксиноград.
През 1897 година се взима и друго важно решение – Военният флот е разделен на Дунавска флотилия с щаб в Русе и Морска част с щаб във Варна. За нуждите на морската част от 1904 до 1908 година в корабостроителния завод на фирмата „Шнайдер и Сие“ са построени шест еднотипни торпедоносеца: „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“, „Строги“, „Храбри“ и „Шумни“. Именно те ще участват в най-успешната битка на българския флот по време на Балканската война, в която ще се изправят срещу гордостта на турските военноморски сили – крайцера „Хамидие“.
Неуспешното начало на Балканската война за Османската империя в Източна Тракия, както и гръцката блокада на турските доставки в Егейско море, правят морския път в Черно море изключително значим за империята. Често от румънското пристанище Кюстенджа тръгват кораби с различни доставки за турците. Това се случва и на 8 ноември 1912 година, когато българското посолство в Румъния съобщава, че два египетски кораба потеглят към Цариград с боеприпаси и храна. Те са конвоирани от крайцера „Хамидие“ (кръстен на султан Абдул Хамид), който за времето си е сред първенците в морето и нееднократно е заплашвал българското крайбрежие.
Размерите на крайцера са внушителна – дължина 110 метра, тегло 3830 тона и 302 души екипаж. Развива максимална скорост 22 възела и е брониран. На борда му има две 152-милиметрови оръдия, 8 – 120 мм, 6 – 47-мм и 2 торпедни апарата. Когато започва стрелба, настъпва ад. Логично, той превъзхожда многократно българските торпедоносци във всяко едно отношение, но въпреки това, когато капитан Димитър Добрев (командир на българския отряд) разбира за преминаващия в близост конвой решава да го атакува.
Драматичната битка се разиграва в нощта на 21 срещу 22 ноември на около 60 километра източно от нос Калиакра. Четири от българските торпедоносеца – „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ се приближават на около 500 метра от „Хамидие“ и откриват стрелба. Пръв торпедото си изстрелва „Летящи“, но то не улучва целта. Същото прави и „Смели“, но отново без успех. Това привлича вниманието на турския крайцер и той насочва оръдията си към „Смели“. Възползвайки се от това, „Строги“ и „Дръзки“ успяват да се приближат опасно близко до турския гигант. „Дръзки“ дори достига на 60 метра от крайцера и изстрелва своето торпедо. То попада в целта и отваря пробойна с големина няколко квадратни метра.
8 души от екипажа на „Хамидие“ загиват, а близо 30 са ранени. По това време други 4 турски контраминоносеца вече са дошли и спират българската атака. Под масиран обстрел, четирите торпедоносеца се оттеглят, като „Смели“ е засегнат от снаряд. Въпреки това, целта е постигната – скромният „Дръзки“ успява да извади извън строя гордостта на турския флот.
Въпреки че пробойната в корпуса на „Хамидие“ е значителна, тя не потапя крайцера. Специалисти отчитат, че единствено тихото море го спасява и той успява да бъде извлечен до Цариград. Там е поправен и се връща на бойна служба като през следващите години участва на множество фронтове и се превръща в един от най-успешните кораби на турския флот.
„Дръзки“ също продължава да служи вярно и през следващите години остава една от основните движещи сили на българския флот. Поражението, което нанася на турския крайцер „Хамидие“ в нощта на 22 ноември пък остава и до ден днешен най-голямата победа за българските военноморски сили и до голяма степен осуетява турските планове да нанесат удар върху България по море.
