„Сиротна песен” е изповед на нагласата, с която личността се сбогува със земното и се отваря към безкрая. В очакване на смъртта лирическият Аз споделя преценката си за изминалия път и разкрива домогванията на своя дух до хармонията на вечността. В равносметката на героя за земното му съществуване доминират усещанията за самота и страдание. Земният живот се осмисля като низ от страдания, сред които радостите не са случайни. В „Сиротна песен” твърденията за страдалческата човешка участ са констатации, които те предполагат съпротивата на индивида. Героят е лишен от най-съкровените връзки с общността – майката, любимата жена, другарите.
Сиротна песен
Ако загина на война,
жал никого не ще попари —
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
Ала сърце ми не скърби —
приневолен живя сирака
и за утеха, може би,
смъртта в победа ще дочака.
Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.
Ще си отида от света —
тъй както съм дошъл бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
