В средата на 1942 година Централният комитет на Българската работническа партия (комунисти) е разгромен вследствие на процесите срещу подводничарите и парашутистите. Централната военна комисия взема решение за създаване на бойна група, която да ликвидира противници на партията. Съставен е списък, включващ запасен генерал Христо Луков, професор Александър Цанков, генерал Кочо Стоянов, депутата Сотир Янев, журналиста и собственик на вестник Данаил Крапчев, бившия директор на полицията полковник Атанас Пантев, дърводелския работник Никола Христов – Кутуза и други.
Задачата е поверена на 30-годишния Славчо Бочев, наречен Радомирски. В актива му на саботьор фигурира подпалването на склада на кожухарската кооперация „Свети Илия“ на улица „Лавеле“ в София през есента на 1942 година. Запаленият от него и другарите му склад изгаря заедно със складираните кожухчета, ушити за германската армия. Той трябва да си подбере екип, да го обучи и да започне с изпълнението на възложената му задача.
Постепенно Славчо Радомирски организира нелегална бойна група, състояща се от 14 мъже и жени, като най-възрастният в групата е на 27 години, а най-младият – на 17 години. Сред членовете на бойната група личат имената на Станю Василев, Никола Драганов, Митка Гръбчева, Виолета Бохор Якова, Иван Буруджиев, Кирил Хлебаров и други. Младите хора лесно могат да бъдат разпределени по двойки и да създават впечатление, че са влюбени. Групата тренира физическа подготовка и стрелба на Витоша, като инструктор по стрелба е един от членовете, завършил военно образование.
Правилата са строги – никой няма право да знае името на другия, използват псевдоними, които се сменят често. Ползват нелегални квартири, имат определени дати и места за явки, а при провал на явка има резервна явка. Членовете на групата получават заплати – по спомени на самия Радомирски заплатите са следните: 3000 лева на месец за женените и 2000 лева на месец за неженените. Получават и храна за сметка на партийната каса. Членовете на групата си измислят фраза, която да произнесат преди убийството – „В името на народа си осъден на смърт“. Впоследствие тази фраза не влиза в употреба и не е произнесена при нито една от акциите на бойната група.
Правилата при акция са железни – винаги има екзекутираща и охранителна двойка, има съставен план за изтегляне. В края на януари всичко е готово.
На 8 февруари 1943 година около 19:00 ч. на работното си място е застрелян дърводелецът Никола Христов – Кутуза, заподозрян в предателството, довело до залавянето на Антон Иванов и Цвятко Радойнов. Пистолетът на Виолета Якова засича, а екзекутор е Станю Василев.
Вторият удар е съвсем скоро след това. На 13 февруари е ликвидиран запасният генерал Христо Луков. За екзекутори са определени Виолета Якова и Иван Буруджиев. В момента, в който запасният генерал влиза вкъщи, към него притичва Буруджиев и стреля в него от упор. Ранен само леко, генералът хваща Буруджиев и го притиска към стената. Пистолетът на Виолета Якова произвежда два изстрела и генералът се свлича на земята. Всичко това се случва пред очите на деветгодишната дъщеря на Луков – Пенка. Буруджиев присъства на погребението като част от траурното шествие. Убийството на генерала вдига на крак отделение А на Дирекцията на полицията, ръководено от Никола Гешев. За съдействие на полицията при залавяне на убийците е определена награда от 300 000 лева.
Атентатът срещу Луков едва е отшумял, когато на 23 март идва редът на Данаил Крапчев, родом от Прилеп, собственик и главен редактор на вестник „Зора“, упорит и прям човек, който през годините заема твърда позиция срещу управлението на проф. Александър Цанков, срещу делото на 19 май и срещу управлението на проф. Богдан Филов. Конкретната причина да попадне в списъка за ликвидиране, е че партията намира за тенденциозно отразяването на бойните действия на Източния фронт. Крапчев е придружаван от свои роднини и служители на вестника, когато Буруджиев започва да го следи.
Никола, племенникът на Крапчев, забелязва, че някой ги следи и информира преминаващ наблизо униформен полицай. Информиран е и близкият полицейски участък, а не след дълго Буруджиев е пресрещнат и арестуван. Квартирата на заловения член на бойната група е обискирана, намерена е огромна сума пари – 328 000 лева и позив. Братът Атанас потвърждава, че сумата му принадлежи. В Дирекция на полицията арестуваният е бит няколко дни, накрая си спомня за инструкциите на Радомирски – ако бъдат заловени от полицията, членовете на групата трябва да посочват за виновен именно него – той има задочна смъртна присъда.
Следващият опит за покушение срещу Крапчев е на 21 юли 1944 година. След първия опит му е осигурена полицейска защита, но точно в този ден полицаи около него няма. В 11:30 ч., в центъра на София главният редактор на „Зора“ е пресрещнат от двама души, повален е на земята и един от нападателите нанася с къса сабя няколко удара в главата и тялото на Крапчев. Сам бивш четник на ВМОРО, прилепчанинът започва да се бори с нападателите си с голи ръце. Наблизо минава кандидат-подофицер Христо Калчев. Виждайки нападението, той насочва пистолета си към нападателите и извиква „Стой, не мърдай!“ и започва да тича към местопроизшествието. Стреля във въздуха. Двамата бойци от групата на Радомирски избягват, подофицерът ги гони. Скоро полицията блокира района, при претърсването на една кооперация полицаите се насочват към една стая за въглища. Проехтява самотен изстрел – нападателят Борис Ангелов се самоубива. Другарят му е убит в градинката до сградата на Светия Синод от полицейски стражар от Четвърти участък.
Данаил Крапчев е тежко ранен и едва успява да се възстанови. Той умира при неизяснени обстоятелства в Горна Джумая на 9 септември 1944 година. Една от версиите за смъртта му е, че се е обесил в ареста.
Следващата цел на „ангелите“ – народният представител Сотир Янев е ликвидиран от Никола Драганов-Гуджо, пред дома му на 15 април 1943 година. На 3 май Митка Гръбчева и Величко Станев застрелват запасния полковник Атанас Пантев, герой от Чеганската операция и от защитата на Червената стена, бивш директор на полицията и бивш подпредседател на Вoенния касационен съд. Убийствата сериозно стряскат властта и София е блокирана, заловени са 50 търсени от полицията членове на Българската Работническа Партия (комунисти), сред които и 9 със задочни смъртни присъди.
Това обаче е и последната успешна акция на групата на Славчо Радомирски. На 10 май е направен неуспешен опит да бъде ликвидиран инженер Кулчо Янакиев, който успешно заглушава емисиите на съветското радио. Двойката на Мико Папо и Донка Ганчева е заловена, Папо е осъден на смърт и екзекутиран, а Донка Ганчева като непълнолетна (тя е само на 17 години), получава доживотна присъда. Политбюро издава заповед да се прекратят действията на групата, но четирима от групата на Радомирски правят повторен опит да ликвидират Янакиев на 29 май. Полицията е подготвена и убива трима от нападателите, а четвъртият – Никола Драганов-Гуджо се самоубива в подземната канализация на София.
Станю Василев попада на полицейска засада и се самоубива на 10 юни 1943 година. Групата на Радомирски е разформирована и останалите живи членове са изпратени в различни партизански отряди. Виолета Якова е заловена през юни 1944 година и е убита при опит за бягство. От общо 14 души в началото на дейността на групата, до 9 септември 1944 година доживяват половината.
Техните спомени са издадени в периода 1944-1989. През 1970 година по българските кина излиза и филм за атентатите на групата, наречен „Черните ангели“. Сценарист и режисьор е големият Въло Радев, режисирал „Крадецът на праскови“, „Цар и генерал“, „Осъдени души“ и „Адаптация“. Във филма участват популярните актьори Стефан Данаилов, Доротея Тончева, Виолета Гиндева, Йосиф Сърчаджиев и други.
Според един от изследователите на дейността на бойната група Крум Благов, позоваващ се на дневниците на Богдан Филов и архитект Йордан Севов, цар Борис е имал пряк интерес от неутрализирането на генерал Луков и на Сотир Янев. Според Филов царят се е боял, че Луков готви преврат най-късно през есента на 1943 година. Според спомените на неофициалния царски съветник архитект Севов, е твърде възможно при Янев причината да е доста по-прозаична, той държи полици от дълговете на брата на царя княз Кирил. Дали това обаче наистина е така и дали комунистите са действали по внушение на Двореца при тези убийства, няма да разберем. Архитект Севов е разстрелян след 9 септември 1944 година. Така имаме основание да се съмняваме, че една от тайните на „Черните ангели“ ще остане завинаги неразкрита.
