Bсяка година, в средата на февруари, в град Пазарджик тъжно шествие се отправя извън града. Хората носят знамена и цветя. Често в очите им има сълзи. Отиват до паметника на героите си. Отиват на паметника на Двадесет и седми пехотен Чепински полк. Защо точно в средата на февруари? Какво е станало тогава? В следващите редове ще ви разкажем за страшната трагедия, сполетяла смелите Чепинци при Булаир.
27 пехотен Чепински полк участва с голям успех в първата фаза на Балканската война. След края на активните военни действия в Родопите и Тракия, полкът е придаден към новосформираната Четвърта отделна армия и сменя на Булаирската позиция героичните полкове на Седма пехотна Рилска дивизия, участвали в отблъскването на турския десант на 26.01.1913 година.
На 15 февруари 1913 година полкът се настанява на позицията северно от Сиври Тепе до Сароския залив на Бяло море. Полето е открито, землянки, доколкото ги е имало, са унищожени или разрушени. По заповед на българското командване на полка е забранено да пали огън, за да не насочи огъня на противниковите кораби по позицията. Командването очаква нов турски десант. Симеон Радев окачествява тази заповед като абсурдна, тъй като морето е бурно и десант е немислим.
Настаняването на полка върви по предвидения план, когато вечерта на 16 февруари ненадейно времето се влошава – вали дъжд, който се превръща в сняг и започва страшна снежна буря, съчетана с вълчи студ. Един от основните действащи лица в този разказ е доктор Илия Матакиев от град Пазарджик, дружинен лекар в една от дружините на Чепинския полк. На него стотици Чепинци дължат живота си. Ще се опитаме да пресъздадем трагедията край Булаир, описана от самия него.
На 17 февруари сутринта от позицията към покрития с чадър окоп, наричан дружинен лазарет, и към палатката на дружинния командир прииждат първите войници – силно измръзнали, с побелели лица, вдървени пръсти. Униформите им са изцяло вледенени, а за да бъдат свалени раниците им трябва да се режат презрамките. Оръжията им са в лед. Настъпват най-тежките минути за санитарите – те започват да затоплят пострадалите войници, опитват се да разтъркват измръзналите крайници.
За щастие, д-р Матакиев има няколко шишета ракия и нарежда на санитарния фелдфебел Червенков да сгрее на примус алкохола, да сложи сняг, захар, чай и ракия в тенджерата. Така се приготвя чай, който с лъжица дават на измръзналите. Докато чакат, войници вътре и вън от палатката падат мъртви, покосени от бялата смърт. Неуморната работа на санитарите продължава през целия ден. Вечерта дружинният командир се връща от позицията и споделя с доктора:
– Докторе, грозно положение! Може би съдбата е решила тук да загинем.
– Господин майор, ще си изпълним дълга, доколкото можем и ако съдбата е определила, ще преклоним глава – отвръща Матакиев.
Към полунощ се оказва, че за войниците, които трябва да отидат в окопите на позицията, не се появяват офицери. Дружинният командир заповядва на Матакиев да провери какво става с офицерите. След почти час борба с виелицата, докторът намира няколко войници, които скачат, за да се стоплят и чакат да бъдат заведени на пост, а на въпроса къде са офицерите, посочват една землянка. В нея открива няколко офицери, които му се оплакват от измръзване и температура.
Това вбесява д-р Матакиев и той ги кара да излязат и да окуражат войниците, като ги съветва да се движат. В три след полунощ на дружинния командир е докладвано за поведението на офицерите. С двама санитарни подофицери и носачи с две носилки лекарят се отправя отново към позицията.
Там го очаква жестока гледка. Вледенените трупове на около 30 войници, замръзнали в различни пози. Снежни статуи с бледи лица и хлътнали очи. На едно място двама другари долепили глави и прегърнали пушките си, замръзнали така. На друго – двама седнали в дъното на окопа и замръзнали, затрупани със сняг.
След заравянето на героите, докторът се връща в превързочния пункт. Над 150 тежко измръзнали войници го чакат. Няма място за всички. Молят да им бъде разрешено да отидат в изоставени от турците палатки. Не им разрешават. Понеже дружината не разполага с достатъчно възможности да се погрижи за измръзналите, а телефонната команда не е на поста си, командирът на дружината изпраща войник да доложи в щаба на полка за станалото и да поиска помощ.
Поради нетърпимото положение и липса на вести от щаба, по обед на 17 февруари д-р Матакиев повежда колона от измръзнали войници към щаба на полка. Полковият командир обещава съдействие и тежко пострадалите са предадени за лечение, другите са настанени на квартира. По нареждане на полковия лекар, Матакиев заминава за село Чукале, за да се погрижи за част от по-тежките случаи. Войниците са настанени в обори, върху слама. Започва усилена, къртовска работа. Санитарите превързват по-леките случаи, докторът – по-тежките. Понякога със свалянето на превръзките падат и ноктите на нещастните войници. Дни наред Матакиев превързва от сутрин до вечер, направо на открито- няма превързочна стая или палатка.
Въпреки усилията 11 души умират от тетанус, а други получават гангрена. Положението става нетърпимо и Матакиев насочва част от пострадалите към болница. Това му докарва „ другарски“ донос, който заплашва да го изправи пред военен съд за фаворизиране на определени болни, уплашен е и самият командир на доктора. Достойният български лекар отговаря така:
Това е низка клевета, господин майор! Изпълнявам лекарския си дълг!
Обвинението е снето заради преценката на военните лекари от 42 полева болница, които потвърждават диагнозите.
В мрачните и тъжни дни на 16,17 и 18 февруари 1913 година Двадесет и седми пехотен Чепински полк губи 34 души умрели от измръзване, 221 души са пропаднали без вест, силно измръзнали са 1057 войници и подофицери и 4 офицери, а слабо измръзнали са 1063 войници и 8 офицери. Благодарение на д-р Матакиев и неговите умения е предотвратена още по-голяма трагедия.
В Пазарджишко днес почти няма семейство, чийто член да не е пострадал в бурята край Булаир. Тя белязва завинаги красивото пазарджишко поле. Ако някой ден минавате покрай паметника на Чепинци в Пазарджик, отбийте се, слезте и отидете. Спомнете си за смелите Чепинци, които оставиха костите си за България. Вечна им памет!
Източници:
Симеон Радев. Това, което видях от Балканската война, глава V
Полковник о.з. Георги Балабанов, Историята на 27-ми Чепински пехотен полк/ 1878- 1951/ 2010
