На заглавната картина: Гръцка литография на битката при Лахна, в която българската армия е победена.
Балканските войни са може би най-ожесточените конфликти в историята на Югоизточна Европа дотогава. Омраза, национални идеали, желание за възмездие и за справедливост – всичко това формира взривоопасна смес, създала Барутният погреб на Европа. Същата тази Европа до голяма степен носи отговорност за поредицата от експлозии, които през 1914 година ще пратят във въздуха великолепния „Бел Епок“ и ще хвърлят света в първата Голяма война.
Десетилетия преди това всяка от местните държави е възпитавала поколение след поколение в чувство на културно и етническо превъзходство спрямо съседните народи. Нищо чудно, че когато запяват оръдията, войниците се хвърлят в боя, често вярвайки, че онези срещу тях не са точно човешки същества и че на тях не бива да се предлага онази милост, която се полага на нормалните хора. Тази омраза носи в себе си както културен, така и религиозен привкус. Помагат и поредицата от покушения и зверства, които разтърсват различните общности в разпадащата се Османска империя от началото на XX век насетне.
Корените на омразата обаче са доста по-дълбоки.
Българо-гръцкото противопоставяне е може би най-сложното и всеобхватно противоборство сред балканските народи. Докато за османците може да се каже, че са чужд във всяко отношение субект, българи и гърци гледат на себе си като претенденти за средновековното наследство, което се оспорва взаимно.
За гърците, българите са славяни-грабители, които искат да прекършат праведните стремежи за връщане на старата Византия. От българска страна, гърците са онези лукави двуличници, които са склонни да се съюзят дори с турците, само и само за да обезличат българщината. Според мнозина тази конфронтация започва в средата на XIX век в хода на църковната борба между Вселенската патриаршия и българското духовенство. Истината е, че църковната борба е просто пореден етап от един процес, започнал век по-рано.
Още в житията на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Неофит Рилски ясно се вижда, че започналото национално пробуждане сред българи и гърци моментално води до напрежение между образованите прослойки на двата народа. Надпреварата за написване на истинската история на средновековието идва да оправдае и политическите измерения на прохождащите национални идеали.
Гърците имат несъмнена преднина в борбата – тяхното Възраждане започва доста по-рано, а през 1829-31 година се оформя и независимата им държава. Вселенската патриаршия, поддържана от Русия, е ясен проводник на гръцките интереси. Но българите не се предават – те се борят, страдат и накрая побеждават – създаването на Екзархията е едно от най-великите достижения на народа ни. Последвалата схизма с Цариград и обявяването на Екзархията за еретична само задълбочава ненавистта между двата народа. Надпреварата за Македония от края на XIX и началото на XX век налива масло във вече горящия огън.
Честно казано, съюзът между България и Гърция през 1911 година е същинско чудо предвид взаимната неприязън и недоверие.
Когато през 1913 година, двете съюзнически държави насочват дулата на оръдията едни срещу други, между тях вече съществува бездна, образувала се след над век на борби. Междусъюзническата война е фактическият апотеоз на българо-гръцкото противопоставяне. За гърците нещата стоят просто – войната с османците е била само началният етап. Истинският им враг тепърва трябва да бъде съкрушен. За гърците от онова време няма съмнение, че именно българите и техните „имперски“ претенции са най-страшният враг за „Мегали идея“ и възстановяването на „изконните“ гръцки права върху Балканите. Единствено и само чрез съкрушаване на българите Гърция може да се надява да постигне онази историческа съдба, към която се стреми.
Крал Константинос, който командва гръцките войски, поставя нещата ясно още в първите дни на войната – „Изловете ги и ги избийте до един“, пише той на своите подчинени военни, а в писмо до външния министър Ламброс Коромила е записано „Bulgaria esse delendam” – препратка към катоновата фраза за Картаген. Думите на принца се потвърждават и от спомените на обикновените войници. В своя дневник, Димитриос Калимахос пише:
„Всички ние чувствахме, че е дошъл моментът да се изправим срещу своя вечен враг, който от векове претендира за земите на нашите предци […]Човек трудно би могъл да опише радостта, която войниците ни изпитваха, когато виждаха българските пленници, сведени до състояние на мръсни плъхове.“
Друг войник – Манолис Софулис допълва картинката:
„Сега, когато вече с българите не ни свързват съюзни отношения е време да си уредим сметките с тях. Време е да си отмъстим за всички убийства и ужасът, който те предизвикаха в Македония. Точно в момента, българската зараза в Солун [т.е. българските военнопленници] я прехвърлят във временни лагери в южна Гърция.“
Не бива да се подценява и влиянието на самите военни действия върху гърците. Войната, която започват да водят с българите, скоро ги шокира. Пред тях вече не са лесно отстъпващите, деморализирани османски войски, а враг, който пролива кръвта си за всяка педя земя. Битките „на нож“ оставят дълбоки празнини в числения състав на гръцката армия. Писмата на гръцки военни от Кресненското дефиле красноречиво подсказват, че войските там са понеси загуби, които унищожават боеспособността им. В някои части, загубите са пет пъти по-високи отколкото по време на боевете с турците. Командирът на 10-та дивизия Леонидас Параскевопулос пише:
„В сравнение с тази война, конфликтът с турците изглежда като игра […] навсякъде откриваме обезобразени трупове, част от тях носят следи от човешки зъби. Дори не съм сигурен колко от тях [т.е. българските военнопленници] заповядах да бъдат екзекутирани.”
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „КРИТИЧНИТЕ ДНИ НА БЪЛГАРИЯ“ НА ВЛАДИМИР СИС
Дехуманизацията на българските военнопленници е подета и от пресата, която постоянно публикува материали, в които се цели да се оправдаят всякакви средства, с които може да се постигне победата над врага. За да засилят чувствата на гърците, във вестниците постоянно се публикуват дописки за зверства, извършвани от българите срещу местното население.
Не са малко и онези собственици на вестници, които са били част от полу-легалните комитети, организиращи чети в Македония. Един такъв човек е собственикът на вестник „Емпрос“ – Димитриос Калапотакис – бивш президент на т.нар. „Македонски комитет“. Резултатите не закъсняват – офицери от кавалерийски и пехотни части описват как живота на пленените българи се опазва само с кански усилия от страна на офицерите, които са принудени да озаптяват редовите войници.
В други случаи обаче гърците разстрелват на място български части, които са обкръжени и са се предавали. С напредване на конфликта, все по-често българите се сражават до последния човек с оглед на факта че така и така очаквали да бъдат избити от гърците.
По подобие на османските военнопленници, българите били откарвани далеч от фронтовите линии. Най-зловещият от тези лагери бил безлюдният остров Трикери край град Волос, за който може да прочетете подробно в друг материал на сайта „Българска история“.
България изпраща протестни ноти до Атина, в които се казва че лагерът на острова е прикритие за целенасоченото заличаване на българските войници. Дори анти-българският вестник „Емпрос“ публикува информация, че на острова се разпространява епидемия от холера. Гърците отхвърлят българските претенции и отричат да се извършва целенасочено ликвидиране на войници в кошмарните условия.
Според официалната гръцка статистика, на Трикери загиват около 7 000 души. Според български изследователи, реалният брой е поне два пъти по-голям. Редом с войниците на острова са депортирани и учители, духовници и общественици от окупираните от гърците зони в Македония. Част от депортираните дори не достигат острова, а са изхвърляни в морето.
Позорното отношение на гърците към българските военни и цивилни в последствие е потвърдено от страна на Карнегиевата анкета, чиито доклади и до сега не се приемат от съседите на България. Те ясно показват, че каквито и агресивни действия на българската армия да са били налице срещу другите, те бледнеят пред варварските актове на насилие, извършени срещу българското население. В този смисъл, действията на гърците в Македония не бива да се подценяват, дори на фона на геноцида срещу тракийските българи, реализиран от османците през лятото на 1913 година.
