„Един ден всички белградски вестници излязоха със съобщения, отпечатани с едри букви. Настана и някаква суетня, най-напред като тих и поверителен шепот, който почна да се усилва, да се усилва, докато не се превърна в шумно надвикване и надлъгване.
Няколко дни още нищо не се знаеше, а на седмия ден ни стана известно каква ще е съдбата ни. Този ден ъглите на улиците осъмнаха с големи афиши, с които черно на бяло се мобилизираше целият запас,…нареждаше се кой какво да носи, колко чифта цървули, ленени кърпи, лой и т.н.“
Бранислав Нушич е добре познат у нас благодарение на своята „Автобиография“, която и до днес е сред задължителните четива по литература за VI клас. Mалцина обаче знаят, че първото му произведение е книгата „Разкази на един ефрейтор“ (1886 г.) и засяга точно времето, в което Нушич взима участие в Сръбско-българската война, когато е едва на 22 години.
Роден е на 20 октомври (8 октомври стар стил) 1864 г. в Белград във влашко семейство от битолското село Магарево като Алкивиад ал Нуша, но на 18 години сменя официално името си на Бранислав Нушич.
Нушич израства в динамични за Балканите времена. Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. не е добре прието от съседните малки балкански държави – с присъединяването на „южна България“ Княжеството удвоява площта си, с което изменя значително съотношението между силите на полуострова и се превръща в основен претендент за най-големия дял от наследството на разпадащата се Османска империя.
Сърбия, която има планове за хегемония на Балканите, е категорично против Съединението. Крал Милан Обренович уведомява Великите сили още през 1881 г., че ще нападне България при едно евентуално съединение на Княжеството с Източна Румелия. На 9 септември 1885 г. Сърбия мобилизира запасните чинове. В страната излизат стотици статии, книги и плакати с пропагандно съдържание срещу Съединението.
Сръбските искания са за признаване на Съединението срещу отстъпване на Видин, Трън и Радомир, за които в Сърбия се твърди, че са населени със сърби.
На 27 септември сръбски части демонстративно пресичат границата при Трън, но са отблъснати от българската войска. След месец последва втора гранична провокация. България протестира пред Великите сили, но безрезултатно. В края на месец октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата и на 2 ноември Сърбия обявява война на България под претекст, че български части са нападнали пограничните райони. Измисленият военен конфликт е поводът за войната, но причината е ясна – амбициите на сръбския крал, който лекомислено заявява, че кампанията срещу страната ни ще е просто една „военна разходка“.
Предстоящите събития, описани в книгата, са предадени през погледа на наблюдател със зорко око и човечно сърце. Нушич вижда и показва несправедливия характер на войната, критикувайки остро вероломното нападение на Сърбия. Писателят надзърта в домовете на обикновените хора, които изпращат войници на бойното поле.
„На този огън може би за последен път се е грял някой баща със своите дечица, когато гърмежът на нашите пушки го е принудил със сълзи на очи да напусне милия си роден дом.
Грехота е да опустошаваш къща…И сърцето ми се сви от някакво чувство за грях, грях, който не бях извършил, но който все пак усещах и като свой, и се озъртах наоколо с поглед, търсещ утеха.“
Нушич разказва просто и непосредствено, като върви по свежите следи на събитията. Срещат български войник, убит от куршум. После им докарват пленници. Четирима. Единият от тях разказва историята на убития. Млад човек от село с млада невеста, която го чака; често казвал на шега: „Всички ще изгинете, много свят ще изгине, ала аз ще се върна, сърцето ми подсказва, че ще се върна.“
Настроението става още по-тежко, когато писателят се озовава с бойните си другари на чужда земя. Вместо агресивни врагове, както са представяни българите от сръбската пропаганда, войниците срещат от другата страна на границата селяните от граничните села, които по нищо не се различават от тях.
„Та исках да ти река, ефрейторе, че тия хора не са виновни нито пред бога, нито пред хората. Виждаш ли, можехме и ние като тях да бъдем пленници, а те да ни карат.“
И скоро ледът на предубедената омраза се разтапя и те намират общ език помежду си, водят задушевен и топъл разговор, обръщайки се един към друг с „братко“.
„Мигар те не са хора, а, ефрейторе? На, виж ги как, досущ родни братя, не оставят ранения, а всички го носят, туй са истински хора. Аз викам, че не е срамно да им помогна, пък вие какво щете, казвайте, туй е то!“
И сръбският войник хваща носилката с ранения българин и започва да го носи, в продължение на час.
Върнал се от войната с тези мисли и настроения, Нушич очевидно е бил настроен зле към двореца начело с крал Милан Обренович – главният виновник за войната. Написва разказите и едно стихотворение, които биват окачествени като „антидинастични“.
Нушич разказва как е починал е от раните си един от героите на Сръбско-българската война. А на погребението му, на което се стича цял Белград, не се явява никой от двореца, който по това време е зает с погребението на някаква престаряла дворцова дама. Нушич отправя своя упрек към краля. За тази своя дързост той е осъден на две години затвор за обида и така се озовава в Пожаревацкия затвор, а по-късно е пребивавал за известно време в България като политически емигрант.
В духа на тази история нека си спомним за един необикновен български паметник. На малък площад пред видинската гара е разположен леко прилегнал, сякаш уморен воин, навел глава над оръжието си, изстрелял току-що последния си патрон.
Паметникът е известен като Паметника на Скърбящия воин, дело на скулптора Андрей Николов. Той предпочел да представи българина като победител, но наранен от скръб поради братоубийствената война. Братоубийствена, въпреки действията на сръбската власт. Някои определят този паметник за най-благородния в цяла България, а други, подобно на английския журналист Берлайн, считат, че той е без аналог в цяла Европа. През 1919 г. той посещава Видин и пише:
„България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…“
