След Съединението на Княжество България и Източна Румелия напрежението на Балканския полуостров се покачва. Докато Великите сили съвместно търсят дипломатическо разрешение на създалата се ситуация, то това съвсем не важи за Сърбия и Гърция. Сръбската войска започва мобилизация на 9 септември 1885 година, а крал Милан започва настойчиво да търси заем за водене на война срещу България. Заемодавец се намира в лицето на банков консорциум, начело с виенската Лендер Банк. Също на 9 септември Русия отзовава от своите офицери от българската армия. На 22 октомври името на княз Александър е заличено от списъците на руската армия. По този начин руският император Александър III демонстрира, че е против делото на Съединението.
Младите български офицери, довчера командвали дружини, роти и взводове, се оказват начело на българската армия. Дори началникът на Генералния щаб Рачо Петров е с чин капитан. Срещу тях се изправят сръбски генерали с голям боен опит. Сръбските въоръжени сили се придвижват към сръбско-българската граница. Българското командване разработва план за войната, който предвижда чрез съпротивата на пръснати на широк фронт прикриващи отряди да забави сръбското настъпление към Сливница, докато пристигнат подкрепленията от Южна България, на Сливница да се даде решително сражение, което да спре сръбския устрем и след това с подкрепата на частите от Източния корпус да се премине в контранастъпление. За Видинския окръг се предвижда активна отбрана и удържане на Видинската крепост. За отбраната на Видинско е формиран Северният отряд под командването на капитан Атанас Узунов.
Сръбското командване разделя силите си на две армии – основна е Нишавската, тя включва 4 пехотни дивизии и конната бригада. Нишавската армия трябва да настъпи от Пирот към София и да овладее столицата. В основната колона са Шумадийската, Дринската и Дунавската дивизия, както и конницата. В обход на българския ляв фланг трябва да действа Моравската дивизия. Спомагателната армия на сърбите е Тимошката под командването на генерал Лешанин. Тя се състои от Тимошката дивизия и трябва да настъпи срещу Видин. През втората половина на месец октомври цялата сръбска армия в състав от 60 000 души е съсредоточена на българската граница. Срещу сърбите са Западният корпус с численост около 30 000 души и Северният отряд с численост около 15 000 души. Останалите български войски са по границата с Османската империя.
Свиканата от Великите сили посланическа конференция за разрешаване на казуса с Източна Румелия започва работа на 24 октомври в Цариград. Форматът на конференцията е посланиците на шестте Велики сили при Високата порта, както и представители на Портата. Докато се обсъждат различните предложения, двете малки балкански държави усилено вървят към война. Пограничните инциденти стават ежедневие, като нарушенията са само и единствено от сръбска страна.
За тези инциденти в спомените на командира на Изворския отряд капитан Стоян Филипов четем:
Съвсем друго беше положението на Сърбия. Тя смяташе, че има да взема от България, настояваше да ѝ се отстъпи и беше приготвена със сила да си го вземе. Тя знаеше, че доброволно земя не се отстъпва. Поощрявана обаче от Австро-Унгария, която имаше зад гърба си съюзена Германия, Сърбия беше решена да обяви война на България
И така разликата в политическата обстановка на Сърбия и Турция, за съжаление, тогавашното българско правителство не можеше да разбере. Ето защо Щабът на армията до пограничните войскови части издаде строга заповед – предпазливост и с нищо да се не предизвиква.
От 20 октомври сърбите започнаха систематически да ни предизвикват. Това вършеха и против Изворския отряд, позициите на които бяха на пушечен изстрел от позицията на 1-ва бригада от 1-ва пехотна моравска дивизия.
Сръбски войници минаваха границата, заграбваха добитък и го откарваха в Сърбия. Изпратих подпоручик [Стоян Димитриев] Топузов на сръбския пост да поиска среща със сръбски офицер, та да изложи станалото. Но не биде приет. На 25 октомври сръбски патрул преминава границата, влиза в махала, залавя една жена с два вола и ги откарва в Сърбия. Изпратих писмо до командира на сръбската бригада с протест за станалото. Никакъв отговор. Лично с няколко офицери тръгнах да обиколя и изуча границата. Ала близо до митническия пункт на запад от Колуница [дн. в Сърбия] неочаквано от засада се раздаде един залп, после втори, сетне трети. За щастие куршумите пролетяха покрай нас и никого не докоснаха. За станалото телеграфирах в Щаба на армията. Отговори ми се: „С нищо не предизвиквайте сърбите.“
На 29 октомври сръбски войници стреляха срещу наш пост и убиха един опълченец. И на донесението за извършеното, повтори ми се предишния отговор.
На 31 октомври се яви при мене трънският околийски началник. От началника на Трънския отряд, командуван от капитан Никола Генев Генев бе му възложено да се срещне с верни погранични българи и от тях да узнае за вършеното в Сърбия. Той ми даде точни сведени за количеството на сръбските войскови части, противопоставени на отряда ми и тяхното разположение на позицията. Тръгна да си отиде. Предупредих го да бъде предпазлив и да не се приближава до граничната линия. Не ме послуша. Като се отдалечи на един километър на север, от засада с един залп биде убит под него конят му. Едва той сполучи да се измъкне от падналия вече убит кон и да потърси прикритие, посипан от непрекъснати безредни изстрели, той биде ранен. И за станалото телеграфически донесох и получих стереотипния отговор: „С нищо не предизвиквайте.“
Вече трябваше да се крием по окопите. Изправи ли се някой български войник близо до границата, послужваше за мерна точка за стрелба на сръбски войници. Положението стана несносно, нетърпимо, неудържимо.
Нервите на капитан Филипов не издържат на 1 ноември, а инцидентът дава повод на крал Милан да обяви война на Княжество България. В спомените на капитана намираме следните редове:
Па бях и извънредно много млад за високия пост, на който бях издигнат. Преди година – взводен командир, а сега – началник на отряд от всички родове оръжия. От такъв неочакван главоломен скок главата ми беше зашеметена, опиянена. И в жилите ми течеше не кръв на зрял човек, а момчешка.
Без усет за сетнините, без дори да помисля за личната отговорност, с която се нагърбвах, въпреки толкова пъти решително потвърждаваната заповед с нищо да не предизвиквам, именно аз предизвиках, дадох търсения повод от крал Милан да обяви война на България.
На Георги Димитров, фелдфебел от 4-а рота, македонец, с чети кръстосвал Македония, участвувал в боеве, възложих с 20 души доброволци на разсъмване на 1 ноември да нападне сръбския пост, да го плени или избие.
И от наша страна бяха дадени изстрели.
В 6:30 часа сутринта българите се приближават към сръбската позиция. Сърбите са се окопали на сръбска територия, на метри от българската граница. Те забелязват приближаващите се българи. Открит е огън, като престрелката се води до вечерта на 1 ноември. Началникът на щаба на Западния корпус капитан Стефан Паприков описва боя така:
На 1 ноемврий патрули от Изворский отряд, който е стоял на позицията Цветков гроб – 3–4 километра от границата, като обхождали пограничната линия, се връщали към позицията си. Този патрул неожидано в мъглата забележи една сръбска рота в една долчина до левий фланг на позицията. Тази рота поискала да обезоружи патрула, но началникът на командата фелдфебел Георги Димитриев заповядал патрулите да се дръпнат назад и да заемат позиция. Щом патрулите се дръпват назад сръбската рота дава залп по тях. Патрулът ляга и открива стрелба. Този патрул се състоял от 20 души, от които 9 души отстъпват, а 11 души продължават да се защитават. Това принуждава сръбската рота да се върне назад. Тази престрелка близо до позицията накарва Изворский отряд да заеме позицията си и да се приготви за отбрана. Към 10 часа мъглата се вдига, а сърбите почват обстрелванието на позицията и това обстрелвание продължава до 2 1/2 часа после обяд, после което огънят отслабва, но все се продължава до 5 часа после обяд. Тука сърбите водят бой на наша територия. В резултат от този бой ние имаме 1 убит и 2 ранени, а сърбите около 8 души убити и ранени.
Командирът на 1 сръбски полк донася на своето командване, че в 7:30 часа сутринта е започнал бой на кръстопътя между Панчин гроб, Букова глава и митницата. В 16 часа той информира командира на Моравската дивизия, че боят продължава. В 17 часа и 45 минути е информирано и сръбското правителство. Взето е решение да се обяви война на България. В 21 часа сръбското командване изпраща заповеди до частите. Манифестът на крал Милан към сръбския народ не съдържа нито една сериозна причина за обявяване на войната, въпреки това тя се превръща в реалност. Избухва Сръбско-българската война. Тук завършва нашият разказ за битката, която бе водена преди войната.
