Стихотворението е последната творба на Никола Вапцаров. Написано е на стената на килията няколко часа преди да бъде изпълнена смъртната присъда на автора в 9:00 часа на 23 юли 1942 година. Произведението е личното прощаване с живота, но надхвърлящо рамките на интимното и достигащо до общочовешкото и исторически значимото. Едновременно толкова просто и дълбоко философско, стихотворението засяга темите за борбата, подвига и смъртта, обмислени в своята взаимносвързаност. На границата между живота и смъртта човекът приема с мъдро примирение своята преходност. Той е готов да посрещне смъртта. Творбата е диалог на Аз-а със себе си и другите, размисъл е за приемствеността в борбата, за стойността и преходността на човешкия живот, за смисъла на саможертвата, за бъдещето.
Борбата е безмилостно жестока…
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
