През 971 година столицата на българското царство Велики Преслав е превзета от ромеите и България губи своята независимост. Византийският император Йоан Цимисхи отпразнува победоносния си поход с грандиозен триумф в Константинопол и наред с празненствата се заема да укрепи властта си над придобитите наскоро територии. Плененият български цар Борис II е отведен в ромейската столица. В Константинопол от него са снети знаците на царската власт, от сан е лишен българският патриарх Дамян, а Велики Преслав е преименуван на Йоанопол. Същевременно, превзетите от Византия източни български територии са добавени в административната организация на империята.
Голяма част от западните земи на България остават изолирани от действията на Йоан Цимисхи. Запазената в тях българска държавност е предпоставка именно там да се появи движението, което да се противопостави на ромеите – воденото от четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил, наречени от Йоан Скилица „комитопули“, заради това, че са синове на комит Никола – управителят на Средец.
Оскъдните данни за комит Никола и неговите синове водят до възникване на много хипотези в българската историография. Според най-разпространената от тях, те са приближени до царския двор на Петър. В годините се е наложила и тезата за полето на действие на всеки един от четиримата братя: Давид – Преспа, Мойсей – Струмица, Арон – Средец, Самуил – Видин. Всички тези теории обаче, трудно могат да се докажат без наличието на сигурни данни в наративните източници от периода.
За първите открити действия на комитопулите Йоан Скилица пише следното: „Веднага след смъртта на император Йоан (976 година) българите въстанали и били определени да ги управляват четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил.“
На пръв поглед изглежда, че въставането на българите закъснява, но всъщност то се случва в точното време. Годините между 971 и 976 минават под знака на големи византийски победи над арабите. Империята изглежда все по-стабилна, а същевременно българите се нуждаят от концентриране на своята сила в умалените предели на царството си. Настъпилата през 976 година смърт на Йоан Цимисхи, коренно променя ситуацията. Вътрешността на Византия е разкъсвана от разгарящи борби за престола, които дестабилизират империята. Това е и моментът, който българите използват. В първите години на своята активизация действията на четиримата братя имат ограничен характер и са насочени главно на югозапад. Въпреки това, те изглежда не остават незабелязани в Константинопол.
Вниманието към българите изостря и бягството от византийската столица на българския цар Борис II и неговия брат Роман. Сменили дрехите си с ромейски, те преминават границата с България, но първият от тях пада убит от патрулиращ български войник. Роман успява да се спаси и получава, макар и фиктивно, признание на законните си права над короната. Неблагоприятна е съдбата на първите двама от комитопулите. Давид е убит около 976 година от скитащи власи, а Мойсей загива ударен от камък, докато обсажда Сяр. Така, за по-нататъшните действия отговарят Арон и Самуил.
Безспорно, най-големият успех на двамата е превземането на Лариса след близо 3 годишна обсада. Именно това тяхно действие, както и нормализирането на вътрешната обстановка във Византия, довеждат до организирането на мащабен поход от страна на император Василий II, насочен към пределите на България. Според хрониста Лъв Дякон, ромейската армия се придвижва по традиционен диагонален път: Адрианопол-Филипопол-Сердика. Същият този хронист, който трябва да се отбележи е приближен до императора и участва в похода, описва стремежите на Василий II да атакува българите последния начин: „…движен по-скоро от буен гняв, отколкото от благоразумие той бързаше да ги смаже с едно нападение.“
След като стигат безпроблемно до Сердика, византийците решават да обсадят и превземат града. Лъв Дякон обрисува обсадата по следния начин:
„След като премина тесните и стръмни пътеки, императорът стигна до Сердика. Там построи военен лагер и обгради града. Държа го обсаден в продължение на двадесет дни, но нищо не можа да направи, понеже войската се беше отдала на леност и безделие поради неспособността на военачалниците. Най- напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха из засада, извършиха голяма сеч и отвлякоха много впрегатни животни и коне. След това, стенобойните и другите машини не свършиха никаква работа поради неопитността на онези, които ги бяха доближили до стените и неприятелите.“
След това разказът на Лъв Дякон описва оттеглянето на ромеите поради липсата на припаси и безперспективността на начинанието. Йоан Скилица на свой ред също пише за византийското оттегляне, но по причина на слух, свързан с приближаването на Самуил и голяма войска в тила на ромеите.
Която и от двете версии да е вярна, Василий II се насочва обратно към своята държава, преминавайки през прохода Траянови врата. Там на 17 август 986 година се натъква на българска засада и е разгромен. Самият той трудно се спасява и в ръцете на българите попада целият обоз, заедно с неговата палатка и инсигниите на императорската власт. Според хронистите в тази битка ромеите губят почти цялата си конница.
Последиците от победата оказват силно влияние. Самуил овладява ситуацията и не закъснява да освободи всички български земи, завзети от Византия в предходните години. Тези успехи обаче се оказват краткотрайни – битката при Траянови врата остава най-голямата победа на Самуил над ромеите и няколко десетилетия по-късно България окончателно ще падне под византийска власт.
