Поезията на Димчо Дебелянов изразява непрестанното дирене на хармония и смисъл. За него жената е неотменима част от загадъчната и тайнствена същина на света. Най- известното любовно стихотворение на поета несъмнено е „Аз искам да те помня все така”, където основен е мотивът за раздялата. Любовта намира върховната си реализация в мига на раздялата, тя е нещо, което не може да бъде преживяно, а само бленувано и страдано „… и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим.” Този момент е пресечна точка на бъдещето и миналото – настоящият момент е проектиран в бъдещето, за да бъде превърнат в сакрален спомен, в който любовта ще остане недосегаема.
Аз искам да те помня все така
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така…
