На 9 октомври 1934 г. гражданите и гостите на Марсилия приветстват югославския крал Александър I, който е на официално посещение във Франция. В открит автомобил, в компанията на френския министър на външните работи Луи Барту и героя от войната генерал Жорж, кралят приветства насъбралите се хора. Автомобилът се движи бавно по улица „Ла Канебер“, ескортиран от двама офицери на коне. Хиляда и петстотин полицаи са ангажирани да охраняват събитието и официалните му лица. В 16 часа и 20 минути кортежът навлиза на площада пред борсата.
Неочаквано, здрав, невисок мъж успява да се промуши между двама полицаи и с вик на френски език „Да живее кралят!“ достига до автомобила и се качва на стъпалото. След това с мълниеносна бързина изважда пистолет, насочва го към крал Александър и започва да стреля. Владетелят на кралство Югославия, безжалостен противник на българите, е улучен смъртоносно в сърцето и черния дроб. Седящият срещу краля генерал Жорж се опитва да спре атентатора, но получава четири куршума. Монархът издъхва след няколко минути.
Единият от офицерите от кортежа, полковник Пиоле, овладява подплашения си кон, и със саблени удари сваля атентатора на земята. Той продължава стрелбата, един от агентите на охраната е убит. Полицаите откриват безразборна стрелба, по думите на френския разузнавач Анри Пози един техен куршум засяга в ръката министър Барту, хора от публиката са ранени. Барту е откаран в болница и е опериран, но сърцето му не издържа операцията и почива. Макар и ранен, нападателят прави опит да се самоубие, но е спрян. Полицаите успяват да го измъкнат от разярената тълпа и да го закарат в болница. В осем вечерта нападателят умира от раните си. В него намират чехословашки паспорт с името Петер Келемен, а на рамото му – татуирани череп и кръстосани кости и думите „1924 г. ВМРО – свобода или смърт“.
Убийството на крал Александър бързо се превръща в световна новина. Сякаш обаче този атентат не е неочакван за световната общественост. Ето какво пише американският писател Луис Адамик:
За да се отговори напълно за причините, които предизвикаха убийството на крал Александър, трябва да се напише цяла книга. Аз посетих всеки кът от кралството на Александър и в продължение на десет месеца бях под влиянието на две вълнения. Едното беше радостта ми пред неизразимо прекрасните области на Словения, Хърватско, Сърбия, Далмация, Босна, Херцеговина, Черна гора и Македония, всички от тях населени от забележително гостоприемни и щедри хора.
Другото вълнение беше онова на мъка пред ужасната политическа агония и страшните икономически и социални условия, които са съдбата на тази прекрасен народ.
Срещнах жени и мъже, които са били мъчени в кралските затвори в Белград, Загреб Нови Сад, Скопие, Любляна и Сараево. Срещнах хървати, чиито мишници бяха обгорени от нажежени въглища в кралските стаи за мъчение. В маларичните села на Македония аз наброих много политически изгнаници, които умираха бавно, осъдени от кралските съдилища…
Нямаше свобода на печата и събранията. Книгите се конфискуваха. Писатели и журналисти, които дръзваха да пишат истината относно режима в Белград биваха затваряни в затворите на маларичните села на Македония.
Сега, деветнадесет месеца след като се видях с крал Александър, той е убит от куршум. И когато пиша това, аз не знам кой е убиецът; обаче аз вярвам, че при всяка възможност той счита себе си за патриот и неговият акт е акт на патриотизъм. В него беше агонията на неговите сънародници от Югославия, която той не можеше да понася повече и която го накара да убие крал Алексаидър, като обвинява него, и твърде право – за повечето от злините, които нанесе не само в Хърватско, но и в другите части на държавата. Енергията на пръста му, която дръпна спусъка на револвера, когато той стреляше, беше позволена от тази агония.
Ден по-късно в Париж са заловени членовете на хърватската организация „Усташа“ (от хърватски език „Въстаник“, бел. авт.) Иван Райч и Звонимир Поспишил. На 15 октомври в ръцете на полицията попада още един усташ – Мийо Краль. Той „пропява“ и издава всичко. Оказва се, че той е бил в нападателната двойка заедно с атентатора. При неуспех е трябвало да се задейства втората двойка – Райч и Поспишил, които да ликвидират краля в Париж. Организирана е ексхумация на трупа на нападателя, понеже в суматохата френската полиция пропуска да снеме пръстови отпечатъци. На 16 октомври българската полиция потвърждава самоличността на извършителя на покушението – това е членът на българското ВМРО Владо Черноземски, наречен още Владо Шофьора.
Но кой всъщност е човекът, дръпнал спусъка и смъртоносно ранил югославския крал?
Владо Черноземски е псевдоним на Величко Димитров Керин, роден в село Каменица, околия Пещерска (днес квартал на Велинград, бел.авт.) през 1897 г. Родът на баща му е от разложките села, оттам е коренът и на майчиния му род. Учи до 4. клас и отбива военната си служба в Пловдив, уволнява се през 1919 г. За прякора му има две версии – че е станал шофьр в казармата и че е работил като такъв в склад за тютюн. Жени се през 1920 г., а през 1923 г. се ражда единственото му дете – дъщеря му Латинка. Още преди раждането на детето се развежда. През 1925 г. се жени повторно. Присъединява се към ВМРО през 1922 г., като бързо изпъква с пълната липса на страх и фанатична преданост на делото на организацията. Влиза многократно с чети в поробена Македония и се бие хладнокръвно и дръзко със сръбската войска и жандармерия. Проявява се като отличен стрелец. Безмилостен към външните врагове на организацията, той е също толкова безмилостен и към вътрешните.
През 1924 г. по заповед на Иван Михайлов убива депутата Димо Хаджидимов, заловен е и е осъден на смърт, но успява да избяга от затвора. През 1927 г. предлага на ръководителите на ВМРО да извърши самоубийствен атентат в сградата на Обществото на народите в Женева, за да привлече внимание върху съдбата на българите в Македония, но планът му не е одобрен. През декември 1930 г., отново по заповед на Ванчо Михайлов убива Наум Томалевски, заподозрян в предателство. Заловен, той отново е съден и влиза в затвора. Амнистиран е през 1932 г., прибира се вкъщи и в един хубав юлски ден просто изчезва от живота на съпругата си. Всъщност Владо Черноземски, наречен Шофьора е изпратен като инструктор в хърватската организация „Усташа“ на доктор Анте Павелич. Усташите са съюзници на ВМРО в борбата срещу режима и работят в тясно сътрудничество с Иван Михайлов. Известно е, че Владо Черноземски пребивава в лагери на организацията в Италия и Унгария.
За него един от другарите му си спомня:
Владо беше много тих човек и крайно изпълнителен. Мразеше другарите си, които пиянстваха, Жените не обичаше. Обичаше усамотението и много четеше. Знаеше до малки подробности историята на Васил Левски и Христо Ботев. Беше националист.
През февруари 1934 г. съседите на България подписват Балканския пакт. Най-активен участник в пакта е кралство Югославия. В клаузите на договора и секретните протоколи към него се съдържат договорки за унищожаване на ВМРО и военна инвазия на територията на Царство България. В предговора към своята книга „Черна ръка над Европа“ френският разузнавач Анри Пози разобличава Югославия като организатор на преврата на 19 май 1934 г. На власт в София идват „хора, платени от Белград“ по думите на Пози, веднага след преврата новото правителство поема твърд проюгославски курс, започват гонения срещу дейците на ВМРО.
За да не се стигне до нахлуване на чужди войски на територията на България, Иван Михайлов забранява въоръжената съпротива, укрива се заедно със съпругата си, а на 9 срещу 10 септември 1934 г. напуска България и преминава в Турция. Тъй като опасността за България е много голяма, ВМРО задейства съвместна операция по ликвидирането на сръбския крал заедно с усташите. Участието на Владо Черноземски в акцията като безстрашен изпълнител и доверен човек на Иван Михайлов е неизбежно. Макар и дълго да е подготвял хърватите за атентати, българинът вижда,че психически няма да се справят и поема главната роля в атентата, на практика обричайки се на сигурна смърт. На 27 септември крал Александър е на посещение в България. Посрещнат тържествено, той не желае да обсъди с официална София положението на македонските българи в кралство Югославия. На 9 октомври крайцерът „Дубровник“ хвърля котва в пристанището на Марсилия. Този ден е последен за него, последен е и за Владо Черноземски.
През 1957 г. в Германската Демократична Република е лансирана версия, че атентатът е организиран от тайните служби на Третия райх по лична заповед на Хитлер, а усташите и ВМРО са подходящи изпълнители. За организатор на операцията с кодово име „Тевтонски меч“ е сочен генерал Ханс Шпайдел, който след службата си при режима на Хитлер става главнокомандващ на сухопътните сили на НАТО в Централна Европа. Версията гласи, че чрез свои агенти генералът успява да получи от един от началниците на полицията де Лафоркад маршрута на автомобила и да отмени предвидения ескорт на колата на краля и министър Барту от моторизирани полицейски части, за да улесни задачата на атентаторите. Макар да има съмнения в пропагандния характер на тази версия, тя обяснява именно тези няколко неизяснени момента в атентата.
Вестта за смъртта на краля предизвиква радост в поробените народи на Югославия. Черноземски е отмъстил за терора над хърватите и българите в Македония и се превръща в герой. Вдовицата на хърватския политик Степан Радич, умрял от раните си след атентат в Скупщината в Белград през 1928 г. изрича паметните думи:
Благословена да е ръката на Черноземски!
Вестник „Независима хърватска държава“ в броя си от 13 октомври пише за крал Александър:
Падна, защото трябваше да падне. Падна, защото беше злодей, какъвто земята ни по-рано не е познавала… Падна, защото кръвта, която той проля, кръвта на нашите бащи и водачи, на Радича, Шуфлая, Храниловича, Беговича, Солдина и Оребя и на хилядите загинали и убити, търсеше отмъщение… Сълзите, които проляха нашите майки за най-скъпите си рожби, вопълът на старците, болният писък на децата, измъчвани, у6ивани и поробени, не можеше да остане без наказание!
В броя от 8 октомври 1934 г. на вестник „Македонска трибуна“ четем следните редове:
Пред подвига на Владо Черноземски Македония и Хърватско навеждат глава и казват: Да бъде вечно името на смелия македонски син, който донесе още по-голяма бодрост и по-силна вяра в душите на народа в борбата му за свобода и независимост!
Поклон пред паметта на Черноземски! Да живеят другарите му по оръжие, които ще продължат делото, на което той служи с цената на буйната си и юначна кръв! Да живее свободна и независима Македония!
Иван Михайлов пише за Черноземски в четвърти том от спомените си:
Славата на Черноземски ще пребъде, както и стремежът у човека към свобода никога няма да изчезне.
Паметта за Владо Черноземски е жива и днес. През 2005 г. дружеството на македонските българи „Хоризонти“ от град Охрид, дари паметна плоча, която е открита на 9 октомври същата година и може да бъде посетена и днес в родната на Владо Черноземски Каменица. На плочата има кратък надпис:
Слободна Македония беше твойот идеал. Твоята саможъртва е наше вдъхновение. Од македонските българи.
