Стихотворението „Повест” е написано от Атанас Далчев през 1925 година и е включено в стихосбирката му „Прозорец”. Действието е насочено отвън – навътре. Лирическият говорител на Далчев разкрива безсмислието на битието. Той е прозрял истината, че вещите обричат човешката душа на самота.
Времето на личността е преходно, вечно е само мъртвото. Усещане за изтичащо време, за процеждане и изчезване без спомен. Сякаш в зла приказка вещите надживяват своите стопани.
Портретите в света на Далчев са прашни, огледалото е коварно и призрачно, дори есенното слънце вехне. В произведението на този нестандартен творец вещите присъстват с особено звучене, като знаци за света на човека, обвързани с битието. Човекът е овещен, а вещта е очовечена.
В този смисъл идеята за изтичащото време е внушена с присъствието на часовника. Неговият звън отеква като стъпките на смъртта.
Повест
Прозорците — затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата — листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.“
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
„Стопанинът замина за Америка.“
