Представяме на вашето внимание откъс от книгата „Домът на Шишман“, която сдружение „Българска история“ издаде в края на май 2021 г. Тя е посветена на последния търновски цар Иван Шишман и неговите реални или мними потомци. Автор на изследването е доц. Петър Николов-Зиков.
В следващите редове ще прочетете откъс от главата „Кондотиер“, от който ще стане ясно съдбата на търновската царица Анна Неда след смъртта на нейния съпруг Михаил III Шишман в битката при Велбъжд през 1330 г.
Приятно четене!
„Домът на Шишман“ може да поръчате от нашия електронен магазин – BULGARIANHISTORY.SHOP
Един от рядко разглежданите проблеми в българската средновековна историография е този за съдбата на Анна Неда и нейните деца след преврата в Търново от 1331 г. Женитбата на Елена Шишман и Стефан Душан направила престоя на Анна Неда и двамата ѝ синове, Иван Стефан и Шишман, невъзможен и тя потърсила по-сигурно убежище в Дубровник. В дубровнишките архиви прочее е запазено едно дознание от ноември 1335 г., във връзка с някакви платове, взети от хора на българската царица три години по-рано – информация, която превръща 1332 г. в сигурен terminus ante quem за пристигането на Анна Неда и синовете й в перлата на Адриатика.
Богатият търговски град-държава е основан през VII век чрез сливането на два малки града – Лаус, разположен на остров край южното далматинско крайбрежие, подслонил италианските бежанци от близкия град Епидаурум (дн. Цавтат), и Дъбрава, славянско селище в подножието на горист хълм. През XII век ивицата плитчини между двете части на града била засипана, обединявайки селището около новопостроения площад (сега наричан Плаца или Страдун). Градът бил укрепен и били построени две пристанища на двата края на провлака. С течение на времето романското малцинство било асимилирано от славянското мнозинство, а латинското име на града Рагуза било изместено от славянското Дубровник.
За покровител на града се смятал древният арменски мъченик св. Власий. При своето създаване Дубровник приел сюзеренитета на Византия, ползвайки се обаче с известна автономия, като първоначално властта била в ръцете на местния епископ, а впоследствие била оформена специфичната дубровнишка комуна, при която властта била съсредоточена в два градски съвета (хърв. vijeće). По това време градът изградил и свой мощен флот, който го превърнал във важна военна сила. След падането на Константинопол под властта на кръстоносците (1204 г.) дубровничани били принудени да признаят върховната власт на Венеция.
Градът щял да достигне своя апогей в края на XV век, благодарение на търговските привилегии, които първоначално получил от сръбските крале и българските царе, а
впоследствие от турските султани и които щели да го превърнат в монополист на балканската търговия. Заради луксозния начин на живот, който предлагал обаче, още в средата на XIV век градът се превърнал в обичайно убежище за балканските политически изгнаници, сред които и семейството на Анна Неда, отказващо да забрави царския си статут и претенциите върху българската корона.
Каквито и претенции да имала Анна Неда обаче, нещата за нея и синовете ѝ отново претърпели неприятна промяна, когато през 1334 г. крал Стефан Душан и кралица Елена посетили Дубровник, сключили редица споразумения и прехвърлили във владение на града крепостта Стон, полуостров Пелешац и остров Млет (срещу годишен данък от 2000 перпера и задължение да не се нарушават религиозните свободи на православното население). Както видяхме по-горе, част от споразумението явно било и това Дубровнишката комуна да прогони бившата българска царица, в резултат на което тя за кратко се появила в Константинопол. Скоро обаче ситуацията претърпяла нов обрат, тъй като дубровнишкото дознание показва, че още през 1335 г. царицата се завърнала в града на св. Власий, за да може да ѝ бъде повдигнат въпросът за платовете.
Този документ е показателен и за друго – изгнаниците явно поддържали свита и живеели нашироко, както подобавало на царски особи, без обаче да отчитат финансовите си възможности, недостатъчни да поддържат такъв стандарт. По всяка вероятност през първите месеци от престоя си Анна Неда се надявала на някаква промяна в Търново, която да върне семейството ѝ отново на власт. Времето обаче минавало, дълговете се трупали и в един момент тя останала без средства, с които да плаща наема на къщата, която обитавала. Положението явно ставало все по-лошо, докато неочаквано през 1337 г. Анна Неда не получила товар жито като помощ от неаполитанския крал Роберто Мъдри (1277 – 1343).
Нещата не се променили и след 1343 г., когато крал Роберто I починал, оставяйки трона на своята внучка Джована (1343 – 1382). През 1345 г. царицата от Дубровник получила нов товар с жито, изпратен именно от кралица Джована, а през 1346 г. – трети, изпратен от херцога на Дурацо Карло Анжуйски. Отговорът на въпроса какво накарало неаполитанското кралско семейство да започне да подпомага българската царица в изгнание, се крие в „Царството на славяните“ – известния исторически труд на дубровнишкия просветител Мавро Орбини, който ни дава някои сведения, които биха могли да отговорят на горния въпрос. За жалост, разказът му е доста объркващ, тъй като обединява в едно поне трима души – братята Иван Стефан и Шишман, а също и един въображаем дубровнишки самозванец на име Никола Цапина. Нека обаче дадем думата на самия Орбини и с известни усилия да се опитаме да реконструираме истинската история:
Дошъл тогава по тези места в Зета мъж на име Никола Цапина, от беден произход, който на младини бил лакей в домовете на някои рагузинци. Говорело се, че бил родом от Зета, от бедно семейство, при което живял известно време. Но по-късно, бидейки много хитър и изобретателен, почнал да се представя като Шишман, син на Михаил – цар на България, убит в сражение, както споменахме вече. След смъртта на баща си живял три години при майка си – нещо, което някои вярват, други не. По-вероятно с неколцина приятели преминал във военна униформа в Неаполитанското кралство, управлявано по онова време от крал Роберто, а според някои от Людовико, който преди управлявал Таранто.
Появата на въпросния Цапина в историческите извори е довела до това огромната част от изследователите да се отнесат с пренебрежение към информацията за него и да не я свързват с личността на цар Иван Стефан. Което е жалко, тъй като загадката – царски син или самозванец е бил заминалият за Неапол претендент и откъде изниква името на Никола Цапина – има отговор. И той ни е изрично даден от дубровнишкия историк Джакомо ди Пиетро Лукари, според когото, за да заблуди агентите на българския и сръбския двор, царица Анна Неда обявила, че синът ѝ е умрял, и дори му организирала погребение в бенедиктинския манастир на остров Крон, полагайки в земята тялото на действително починалия син на един дубровнишки търговец. Нещо повече, според Лукари след този театър българският принц откраднал самоличността на мъртвия младеж и под името Никола Цапина напуснал Дубровник.
Оттам нататък историята е продължена от Орбини, според когото плавайки към Константинопол, беглецът слязъл на италианския бряг и решил да остане в Неаполитанското кралство, управлявано по това време от крал Роберто…
И когато Цапина се провъзгласил за цар на България, се сдружил много с него (Людовико де Таранто – бел. П. Н. З.), а той му поверил много постове, дал му за съпруга своя незаконородена сестра – вдовица, майка на албанския владетел Карло Топия…
Тук Орбини допуска грешка, като смесва личностите на две извънбрачни дъщери – на княз Филипо I де Таранто (1294 – 1331) и на крал Роберто. Че бракът на Иван Стефан не е бил с дъщерята на Роберто, е абсолютно сигурно, тъй като от много и разнообразни исторически източници знаем, че след като се омъжила против бащината си воля за албанския княз Андрей Топия, тази дъщеря била поканена заедно със съпруга си в Неапол – уж за да се помири с баща си, и двамата били екзекутирани. Съвсем друга била съдбата на дъщерята на тарентския княз Филипо, най-малкото защото през 1333 г. той вече бил мъртъв и нямал възможност да прояви бащинската си ревност.
Прочее, така коригирани, сведенията на Орбини се потвърждават и от един първокласен исторически извор. Става въпрос за две писма от 1357 и 1362 г., изпратени от тогавашния неаполитански крал Людовико де Таранто (1348 – 1362) до папа Инокентий VI (1352 – 1362), в първото от които четем:
Идвайки при нас по това време, благородният мъж Людовико, император на България, най-скъпият ни родственик, произлизащ от прославения род на покойната кралица на Йерусалим, Сицилия и Унгария (става въпрос за неаполитанската кралица Мария Унгарска от династията на Арпадите, с която българските Шишмановци били свързани посредством бабата на Анна Неда Маргарет Унгарска – бел. П. Н. З.), баба на Наше Височество и прабаба на кралицата, той съобщи, че преди петнайсет години е сключил брак с Мария от Таранто, природна дъщеря на покойния принц на Таранто, бащата на Наше Височество и по този начин моя сестра.
Името на въпросния български император Людовико се среща и в други извори от епохата, поставяйки редица изследователи пред затруднението да определят за кого всъщност става дума – за Иван Стефан, за брат му Шишман, за неизвестен ни от други извори трети син на Анна Неда и цар Михаил IV, за евентуален син на Иван Стефан и пр. Причината специалисти като Ив. Божилов, Ал. Бурмов и пр. да не успеят да достигнат до убедителен отговор е, че те не са познавали въпросните писма (обнародвани от италианския изследовател Матео Камера още през 1889 г.) и
по тази причина не са успели да си обяснят откъде се е получило чуждото на православната именна традиция име Людовико. Напоследък обаче, благодарение на усилията на Ян Младжов, стана ясно, че тъкмо в писмата на Людовико де Таранто се крие и отговорът на въпроса защо Иван Стефан би бил назован с католическото име Людовико:
Той (император Людовико Шишман) е катехумен и по собственото му признание, не се е преродил в църковен смисъл. Но ние се постарахме задачата да се изпълни и оттогава се случи така, че самият император поиска кръщение от ръцете на преподобния отец, архиепископа на Неапол, и прие това тайнство от все сърце под моето име, с такава склонност на ума и изпълнен с чест…
В случая под катехумен виждаме аналог на славянското понятие оглашен. Става въпрос за една традиция, когато се кръщава човек в по-зряла възраст, преди да се реализира въпросното тайнство, да се изчака известен период от време, в който той, вече назоваван с християнското си име, трябвало да премине през обучение в основните елементи на вярата. По правило, катехуменът влизал в църквата от страничен вход, присъствал единствено на първата част от литургията и трябвало да напусне, преди да се стигне до взимането на свето причастие. През средните векове католическата църква неимоверно удължила периода на оглашение, като имало случаи някои катехумени да чакат за кръщенето си десетки години и дори да преминат през него в края на дните си, непосредствено преди смъртта (смятало се обаче, че в случай на преждевременна смърт на катехумена желанието му за кръщение е достатъчна гаранция за спасение на душата).
Точно така, още при сключванетожна брака си с извънбрачната дъщеря на Филипо де Таранто бившият български цар Иван Стефан бил наречен Людовико и обявен за
катехумен, очакващ официалното си католическо кръщение. По всичко изглежда, че двамата млади се допълвали перфектно – той имал славно име и бляскава титла, но не и реална сила, доколкото тронът му бил узурпиран; а тя – силата и мощта на Анжуйското семейство, но не и Анжуйското име заради статута си на копеле.
Така вече историята на Анна Неда и синовете є става напълно ясна, а фрагментарните сведения от дубровнишките и неаполитанските архиви придобиват смисъл. След напускането на Сърбия Анна Неда, Стефан и Шишман се опитали да се установят в Дубровник, но били прогонени след натиск от българския и сръбския Двор. Логичното им решение било да потърсят следващо убежище в Константинопол, но докато пътували натам, Иван Стефан решил да остане в Италия.
