В годините след Освобождението българският политически живот се развива изключително динамично. Изводи за това правим от честата смяна на кабинети, неуспешно довършили своя мандат, от появата на партии или крила на вече изградени такива, както и от противопоставянето на личности, стоящи в центъра на политическата сцена. Със сигурност първите десетилетия на възстановената българска държава са изключително интересни за изследване, тъй като те са белязани с редица интересни, но и жестоки събития.
Политическите убийства, макар публично осъждани от всички цивилизовани българи от този период, с течение на времето се превръщат в неизменна част от българската история. Самият Алеко Константинов става жертва на такова през 1897, макар атентатът срещу него да е насочен срещу съпартиеца му Михаил Такев. Преди това и Христо Белчев, министър на финансите в периода 1890-1891, среща смъртта си, убит в центъра на София. По-късно Димитър Петков, Райко Даскалов, Никола Генадиев и много други ще си отидат от този свят по политически причини.
Сякаш обаче едно убийство остава в историята ни като емблема на жестокостта. Атентатът срещу Стефан Стамболов е събитие, което се оказва преломно в развитието на българския политическия живот. Българският държавник среща смъртта си по особено мъчителен начин, в центъра на София, пред очите на десетки свои привърженици и врагове. Убийството му дава отзвук в цяла Европа, а народът ни е разделен на две по отношение на нагласите си. В следващите редове ще имате възможност да разберете повече за гибелта на политика, за когото с право можем да кажем, че бил силно любен и мразен.
Стефан Стамболов е може би „най-търсената“ цел от атентатори в българската история. Подобно на цар Борис III по-късно, и той успява да се отърве от смъртта, когато през 1891 година е извършен опит за убийство срещу него близо до Народното събрание. Тогавашният министър-председател Стамболов успява да се спаси, но смъртта си намира Христо Белчев, за когото по-горе споменахме. След този случай държавникът разбира, че трябва да помисли за сигурността си и си осигурява както лична охрана (Гунчо Димитров – бивш хайдутин), така и охрана от полицията, която го ескортира непрестанно. Страхът от следващ атентат го кара да носи винаги със себе си револвер, дори при посещенията му в Двореца.
Трудно е да си представим с колко голяма власт на практика е разполагал Стамболов по време на управлението си. Ролята на опозицията е била сведена до минимум, а често пък тя е наричана от държавника „куци кончета“. Малко ще бъде, ако кажем, че министър-председателят е управлявал с твърда ръка. Често е ликвидирал както опоненти, така и доскорошни приятели. Пример за това е смъртната присъда на Коста Паница, който е уличен в заговор срещу княза и Стамболов. По подобни обвинения бива осъден на 5 години и големият политик Петко Каравелов. Олимпий Панов и Тома Кърджиев намират смъртта си след като Стамболов нарежда това заради русофилски бунтове. Защо пишем всичко това? За да разберем в детайли причините за атентата срещу Стамболов, е редно да се запитаме кога е извършен той, а именно година след края на управлението му.
На 18 май 1894 година управлението на Стамболов приключва. За 7-годишното си стоене начело на държавата държавникът успява да си осигури наистина много врагове. След падането му от власт пред дома му се събират множество разгневени тълпи, някои от тях дори жадуващи смъртта му. За тях той е диктатор и убиец. За други пък той остава велик политик, от когото България се нуждае. Народът буквално се разделя на две така, както никога досега не го е правил. Въпрос на време е някой да посегне на живота на бившия министър-председател.
След управлението си Стефан Стамболов е подложен на атаки от последвалото го правителство и от княза. Сформирана е анкетна комисия, която да разглежда решенията, взети по време на мандата му. През август 1894 година Фердинанд I го обвинява за обида. Стамболов е даден на съд, но плаща гаранцията си. Примката около врата му започва постепенно да се стяга.
В началото на 1895 той се среща с бившия главен секретар на МВР Илия Луканов, който му разкрива подготвения заговор за убийството му. На другия ден доскорошният премиер разказва за конспирацията на кореспондент на водещ немски вестник. На 14 април 1895 г. той му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.
Стамболов разбира, че хората, които стоят зад подготвянето на предстоящия атентат, не са случайни. Един от тях е Наум Тюфекчиев, който стои в дъното и на първия атентат (1891г.) и иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Според Стамболов другата бележита личност, която стои в центъра на готвения атентат, е Григор Начович – министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на бившия министър председател. Той трябвало да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. Това била версията на Стамболов.
През май 1895 година Стамболов иска да излезе от страната, за да се лекува в чужбина. Неговите оплаквания са диабет в начален стадий. Той се притеснява, че не може да срещне нужната професионална помощ в България, а на запад ще бъде посрещнат с нужното уважение и лекуван с грижи. За негово съжаление това няма как да се случи, защото разследващата парламентарна комисия искала присъствието му в страната поне до началото на юли. Има сведения, че Никола Обретенов (дългогодишен съратник на Стамболов) му предлага помощта си за преминаване нелегално през границата. Бившият министър-председател категорично отказва, тъй като не счита това за достойно.
Има сведения, че са кроени много планове за покушение над българския политик през този период. В края на юни (когато наближава срока за изтичане на забраната за напускане на страната) враговете му се активизират. Стамболов получава писмо, в което се твърди, че ще бъде убит със същия нож, с който е отнет живота на д-р Вълкович. Това очевидно не го притеснява, тъй като той отива на лов в Искърското дефиле. Говори се, че чиста случайност го спасява, защото след него тръгват въоръжени мъже, които в село Богров разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока. Този случай не е официален.
И така стигаме до драматичния момент. На 3 юли 1895 година Стамболов се среща със свои приятели в любимия му „Юнион клуб“ – намиращ се на не повече от половин километър от дома му (на ул. „Раковска“ и ул. „Иван Вазов). Там той вечеря с небезизвестните Димитър Греков, Димитър Петков и Иван Салабашев, с които е в добри отношения. Разбира се, до него неотлъчно е и телохранителят му Гунчо. Около 19:45 Стамболов си тръгва от заведението. Има сведения, че файтонът, на който се качва, не е случаен, а е нает от атентаторите. Дълго време водачът му Мирчо Ацев стоял пред „Юнион клуб“ и отхвърлял клиенти, казвайки, че е зает.
На файтона, освен експремиера и телохранителя му, се качва и Димитър Петков. Тези от вас, които познават центъра на София, ще си представят колко кратко е било пътуването им, тъй като превозното средство спира рязко на пресечката на ул. Раковски и ул. Стефан Караджа, тоест на не повече от 100 метра. Тогава от улицата изскачат двама въоръжени мъже, единият от които стреля срещу файтона. Водачът спира рязко. По-късно Петков пише, че в този момент Стамболов казал „Изгубени сме!“ и скочил от файтона.
Мирчо Ацев подкарва бързо файтона, за да отдели жертвата от телохранителя. Стамболов тръгва да бяга назад по ул. „Раковски“ сам, тъй като едноръкият Димитър Петков пада на пода на файтона при рязкото потегляне. Атентаторите подгонват целта си и я настигат. Твърди се, че това са македонският комита Михаил Ставрев от Ресен, с прякор Халю, и Боне Георгиев. Към тях се присъединява Атанас Цветков, наричан Талю. За секунди Стамболов е посечен в опит да насочи револвера си към нападателите. Телохранителят му Гунчо ги настига, но е твърде късно. След него тича Димитър Петков, а убийците бягат.
Спътниците на жертвата виждат ужасяваща и жестока гледка. Двете му ръце, с които се е мъчил да запази главата си, са почти отрязани и висят на кожата. Показалецът на лявата ръка и два пръста на дясната остават отсечени на улицата, а по главата му има 12 рани, като дясното му око е съсечено. Oще същата нощ Стамболов е опериран, като ръцете му са ампутирани. В началото се вижда подобрение в състоянието му, но една от раните на главата му предизвиква възпаление на мозъка, което се оказва фатално. В 4 часа сутринта на 6 юли един от най-изявените българи си отива.
Разследването около смъртта му се оказва пълен провал. Знае се, че оръжията на убийците са ятаган и щик от пушка „Бердана”, която е масово използвана. Първоначално полицията арестува Гунчо, защото си мисли, че той е атентаторът. Един от истинските убийци успява да се укрие в горите на Борисовата градина, а дирите на другия се загубват около Народното събрание. Григор Начович, тогава министър на външните работи, не е разпитан, макар че според вдовицата на Стамболов съществуват доказателства, че е замесен, тъй като само той е знаел, че бившият премиер носи ризница под дрехите си. Това обяснява защо убийците се целели единствено в главата. След известно време полицията арестува Наум Тюфекчиев, файтонджията Мирчо Ацев и един от убийците – Боне Георгиев. Халю и Талю успяват да се укрият. Самият Тюфекчиев обаче има алиби за времето на убийството и на другия ден излиза от ареста срещу 25 000 лева гаранция.
В крайна сметка се стига до дело, но едва през декември 1896 година, когато малко или много настроенията са отминали. Халю и Талю не присъстват, тъй като са се укрили, а Тюфекчиев и Ацев са осъдени на три години затвор. Боне Георгиев, за когото се счита, че е нанесъл фаталният удар, е оправдан. Адвокат на предполагаемия инициатор Тюфекчиев е Стоян Данев – бъдещ министър-председател. Той обжалва присъдата пред друг бъдещ премиер – Александър Малинов. Жалбата е приета и Тюфекчиев е оправдан, като основният довод е, че той се занимава с внос на оръжия, така че попадането на негови оръжия в македонски комити не би следвало да е нещо чудно.
Впрочем, Наум Тюфекчиев е наричан „професионален атентатор“, тъй като има сведения, че стои зад много от покушенията в България от края на XIX и началото на XXв. Убийствата на Белчев, Стамболов, атентатът в градското Казино от 1915г. и взривяването на Отоман Банк в Цариград са само малка част от събитията, в които той е замесен. Съвсем скоро случаят е потулен, а единствената ефективна присъда е на водача на файтона Ацев, който след излежаването на присъдата губи живота си като четник в Македония.
Ужасът около смъртта на Стамболов не е свързан само с убийството му. По време на погребението му се случват меко казано отвратителни и недостойни сцени. Гробът му е взривен, а има сведения, че мразещи го танцували хоро над мястото, над което щял да спи вечния си сън. Говори се, че трудно бил и намерен свещеник, който да е съгласен да води траурния акт. Цар Фердинанд I забранил с телеграма на всички високопоставени офицери да присъстват на опелото, което било прецедент за времето си.
Кой стой зад атентата? Този въпрос се задава и до днес, а отговорът е труден. С лека ръка може да бъде казано, че пръст в това имат както опозицията му, така и Русия, която според Стамболов нямала място в българския политически живот. Повечето изследователи са на мнение, че зад атентата стои голяма част от политическата класа на България, която дълго време е била репресирана от стамболовистите.
Тук е моментът да обобщим както личността на Стефан Стамболов, така и драматичните събития, разиграли се в края на живота му. Това е доста трудна задача, защото държавникът и днес среща както противници, така и ярки последователи. Неведнъж сме чували израза „решителен като Стамболов“, но също така и много сме слушали за буквално тоталитарните методи, с които той си е служил по време на управлението. Ще го кажем директно – вярваме, че прочутият министър-председател е обичал силно държавата си и всяко свое действие е оправдавал с тази идея пред себе си. В крайна сметка той е един от решителните революционери от Освобождението, преминал е през мъчителните и объркани години на следосвобожденска България и успял да стабилизира страната за изключително кратко време. Ще си позволим да цитираме негови думи в отговор на обвинения:
„Аз не съм убивал, освен неприятели и врагове на моето Отечество.“
По този безпощаден начин си отива една от най-ярките и интересни фигури в историята ни – в европейска столица, посред бял ден, без последствия за извършителите. Нима това не е жалко?
