Спокойствие и тишина лъха от тази нетрадиционна творба на Иван Вазов – „Люлека ми замириса”. Основният мотив, който владее автора, е тъгата по отминалия дух на младостта. Осъществена е взаимовръзката между далечното минало и настоящия момент, което е проекция на отминалия и изгубен период от живота на лирическия герой. Споменът за вълшебната разходка в майската градина е свързан с бленувания образ на любимата и затова той трябва да бъде съхранен. Цялата творба може да бъде разгледана като една от най-нежните интимни изповеди на автора, която представя тъгата по младостта, отминалите дни и любимата.
Люлека ми замириса
Из съседната градина
люлека ми замириса.
Ум далеч назад замина
и сърцето ми болно сви са:
върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост.
Люлека ми замириса.
Сетих всичко, що веч няма,
дето бе и вече скри са:
ний разхождахме се двама
(как душа ми се униса!)
в майска нощ в градина млада
под небесната лампада.
Люлека ми замириса.
Колко думи страстни, нежни
(ах, сърце ми сладко сви са!)
там при картопите снежни!
А зефирът заразниса
мирис люлеков над нази –
от любовен дъх талази.
Люлека ми замириса.
Дълго ходяхме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
Люлека ми замириса.
