В следващите редове ще прочетете откъс от „Животът на Джеймс Баучер“ от лейди Гроган. Книгата на Елинор Флора Босуърт Смит, както е нейното пълно име, е най-пълната биография на прословутия кореспондент на The Times за Балканите. Чрез нея ще може да се запознаете с личността на ирландския журналист, определян като „непоколебим приятел на България“.
Произведението излиза за първи път на български език, близо сто години след написването му, в издание на сдружение „Българска история“.
Ако откъсът, разказващ за неговите години като преподавател в колежа „Итън“, ви се стори интересен, не се колебайте да поръчате книгата от нашия онлайн магазин.
Почти всичко, нужно да се каже за кариерата на Баучер като преподавател в „Итън“, вече е казано по възхитителен начин от д-р А. К. Бенсън в написаното от него в прослава на Баучер през февруари 1923 г. в Cornhill Magazine. Д-р Бенсън ни даде любезното си разрешение да цитираме тук обрисувания от него портрет на Баучер.
„Баучер беше един от моите колеги в „Итън“. Познавах го добре; често се срещахме; изпитвах към него – според мен същото могат да твърдят всички, които го знаеха отблизо – едновременно обич и почит. Трудно е да се определи в какво се състоеше неговият чар. У него имаше нещо детинско и привлекателно, някаква неподправена искреност, съчетана с неприкрита борбеност. Към тези качества се прибавяха неоспорим интелект и силно чувство за мярка, както и ясно изразена дарба за стил при изразяването, всичко това – плод на някаква келтска мощ, която му позволяваше да се стреми към идеал – щедър и очевидно непостижим, но въпреки това – преследван с несъкрушимо упорство… Беше назначен като преподавател в „Итън“ в края на седемдесетте години от д-р Хорнби.
По онова време бях още ученик, радвах се на сравнително голяма популярност и трябва да си призная, че се забавлявахме с новия преподавател – не мога да кажа, че злобеехме или нещо подобно, но изпитвахме някакво съчувствено снизхождение – точно такова е отношението към преподавател, който очевидно не знае как да поддържа дисциплината сред младите калпазани от горните класове…
В онези дни той беше тънък и подвижен, светлокос и синеок, с ведро лице, което сякаш дишаше. Обличаше се грижливо, но с въображение. Спомням си едно негово синьо вталено едноредно сако, което сигурно е било на мода двадесет години преди нашето време. Крачеше бързо, с къси стъпки, сякаш подскачаше. Беше винаги любезен и мил, поведението му беше естествено и същевременно сдържано.
Беше безхитростен, човек лесно можеше да го излъже. Гневеше се лесно, макар че бързо му минаваше. С подкупваща усмивка и със заразителен пронизителен смях, с дълбок баритон, чиято мекота пленяваше, но и беше извънредно изразителна, с лек приятен намек за просторечие в изказа и с онова неподправено чувство за хумор, което, при по-близко познанство, доказваше качествата му, надделяващи над липсата на самодисциплина; най-сетне, той беше неоспоримо и очевидно – благородник, с великолепно чувство за хумор и без каквато и да било претенциозност или дребнава подозрителност.
Толкова беше разсеян, толкова много забравяше, че случеше ли се някой от преподавателите да не се яви, за да обяви свободен час на класа си, учениците, които според правилника имаха правото да си тръгнат, ако учителят не се яви в продължение на пет минути от началото на часа, бяха напълно убедени, че неявилият се е Баучер и неизменно отиваха в жилището му на Слау Роуд и устройваха овации под прозорците му.
Когато през 1885 г. се върнах в „Итън“, вече под ръководството на д-р Уеър, положението не се беше подобрило. До това време Баучер беше почти напълно оглушал и преподавателските му задължения, които и без това не му бяха по сърце, определено му бяха дотегнали. Именно тогава го опознах отблизо и открих какъв очарователен събеседник е. Обичаше да кара колело – в онези дни на старите, високи велосипеди, ние с удоволствие обикаляхме приятните гористи местности на север от „Итън“, към Бекънсфилд и Бърнал Бийчис; безотговорни натрапници, многократно прониквахме в убежищата на чаплите в Блак Парк, слушахме странните звуци на мътещите птици, напомнящи ту пръхтене, ту звънтене; дори се потапяхме в тъмните води на езерото между боровете. С него се разговаряше лесно, обсъждахме въпроси, по които той даваше точна и сбита информация, подправена с приятен хумор и проницателна, но винаги приятелска преценка на слабостите на колегите му.
Мисля, че именно по онова време той опита възможностите на собственото си перо. Описа с безкрайна лекота, но и извънредно точно, Бекънсфилд и особеностите му; материалът, доколкото си спомням, беше отпечатан в Macmillan’s Magazine. Жадно се интересуваше от политика и от социални проблеми и понякога се впущаше в красноречиви тиради: чрез тези негови писания постепенно започнах да осъзнавам колко богати и информативни са познанията му, макар че той се интересуваше не толкова от литературни резултати или от съчинена романтика, колкото от конкретни, осезаеми въпроси, които биха могли да се решат или променят чрез практически мерки; лично аз по онова време нито разбирах нещо от тези работи, нито те ме интересуваха; но може би именно затова разговорите ни с него се въртяха около текущи събития или теми от всекидневието.
По онова време Баучер не участваше особено активно в живота на училището, с изключение на някое инцидентно и несполучливо участие във футболен мач; никога не идваше да ни гледа в игрите ни. Учениците му бяха малко на брой, а той не познаваше много от момчетата. Понякога вечеряше в компания и тогава някак си проличаваха най-ценните му качества, защото той никога не се стремеше да властва над разговора или да го насочва, напротив, винаги беше готов да обсъжда с интерес и дружелюбно съчувствие всяка тема, подета от събеседника му. Глухотата му даваше като резултат любопитни недоразумения и нелогични отговори, но произтичащите от това абсурдни ситуации забавляваха най-много него самия.
Беше страстен почитател на музиката и притежаваше силен глас с диапазон от няколко октави. Никога няма да забравя как една неделна вечер, когато музикалното дружество репетираше Хенделова оратория под майсторското ръководство на сър Джоузеф Барнби, стана ясно, че не достигат тенори и че единствените двама подходящи певци за партията са Баучер и едно момче, което сега е уважаван член на Камарата на лордовете. Поканиха ги да седнат заедно в лявата част на залата и да изпълняват партията колкото им е възможно по-уверено. Разполагахме с общ екземпляр от партитурата; в един момент стигнахме до дълга и сложна част, с бързо темпо и труден хроматичен обхват. Сопраните се затрудниха и спряха.
Провалиха се и алтите, а след тях – и басите; двамата тенори обаче така се бяха вживели, че продължаваха дуета си все по-високо и по-гръмко, а в това време сър Джоузеф Барнби, с неподражаем жест към хора, предназначен да ги застави да замълчат, продължи да дирижира изпълнението на тенорите, докато напрежението достигна връхната си точка и двамата самотни солисти бяха приветствани с буря от смях и ръкопяскания – символ на възхищение, който Баучер, ощастливен от странното объркване, призна чрез нисък и благосклонен поклон.
