В следващите редове ще прочетете избран откъс от новото ни издание – „Войната се завръща“ на Анри Пози. Авторът е френски журналист, игнориран и хулен в своята родина, тъй като критикува политиката ѝ на Балканите след края на Първата световна война. Неговият труд е забраняван в Югославия и Гърция, а Върховният съд в Белград го осъжда на 20 години затвор заради разкритията по отношение на начина, по който са третирани българите и хърватите в пределите на кралството.
В случай, че темата и текстът ви се сторят интересни, не пропускайте да поръчате изданието от нашия електронен магазин.
„Бандити ли, господине? – казва ми с усмивка съседът ми по маса, който е гимназиален учител по френски и довършва превода на „В залеза на мисълта“ от Клемансо. – Професионални терористи? Така е! Точно такива сме – каквито бяха ирландските шинфейнери, преди да се наложат над Англия; каквито бяха полските въстаници през 1830 и 1848 г.; каквито винаги са били и винаги ще бъдат онези, които се борят срещу потисника… И тези обидни квалификации ни правят чест!
Но това, което ни поразява например, господине, е злонамереността на повечето ваши колеги, когато говорят за нас…
Защо тъй упорито се мъчат да изопачат нашата дейност? Макар че сте приятели на сърбите, вашите журналисти не са покорни слуги като белградските! Те имат право да казват истината и могат свободно да пишат за нея. Ако твърдят, че са видели еди-какво си и констатирали друго, техните вестници няма да им попречат да го публикуват. Защо тогава истината, за която всички френски журналисти, дошли тук, ни заявиха с най-вълнуващи думи, че ги е поразила, защо след завръщането си я заменят с лъжи – и то какви!
Няма нищо по-естествено от това сърбите да ни нападат, да ни обиждат, да отричат очевидното: те изпълняват каквото им е наредено… Но как да си обясним, че това правят свободни хора, пишещи в свободната преса на страна, която е защитавала всички свободи, всички потиснати?“
Не дадох никакви обяснения. Предпочетох да повдигна рамене и да се усмихна… Нека домакините ми си мислят каквото щат.
Можех ли да им призная колко е трудно, дори невъзможно да се публикува истината в нашата „свободна“ преса? Да им разкрия всичките „комбини“, всичките „афери“, които се изпречват между истината и обществеността, щом се намесят важни политически и финансови интереси, вследствие на което френското обществено мнение, най-интелигентното в Европа, е и най-непосветено по всички съдбовни за него въпроси?
Подозират ли младите ентусиасти около мен, че ако тяхната страна през 1915 г., след безкрайни преговори накрая се присъедини към австрогерманците, причината е, че един могъщ парижки вестник, субсидиран от 1912 г. от сръбското правителство, използва своето влияние, за да бъде отхвърлено искането на София – условие за нейното присъединяване към съюзниците – Белград да ѝ върне провинциите, загубени през 1913 г.? Войната щеше да трае две години по-малко, триста хиляди убити на Солунския фронт щяха да са още живи, ако българското правителство през 1915 г. беше приело да плати на когото трябва, за да бъде принудена Сърбия да изостави Македония, двойно повече от предложената сума от Пашич, за да може Сърбия да я задържи…
Онова, което беше вярно навремето, е много по-вярно днес.
Само крайно левите вестници, чието разпространение е ограничено и чието влияние върху общественото мнение и Парламента е следователно почти нищожно, казват истината по въпросите на външната политика, и то истина, твърде често смекчавана поради доктринерски съображения и пристрастия.
Ако Националният комитет и ВМРО бяха богати, по-богати и по-щедри от белградското правителство, тяхната кауза щеше да бъде подкрепяна от всички онези, които днес я атакуват срещу определен брой франкове на машинописен ред…
Но каква полза да съобщя това на тези наивници, които не знаят нищо за тайните доводи, които определят поведението и които са поразени от ударите, нанасяни им отдалеч от същите хора, които тук са ги уверявали с чаша в ръка, че ги подкрепят и им се възхищават? С простодушието си те не биха могли да проумеят тези комбинации от политиката на препитанието.
Моят съсед продължава:
„Нашата организация, която у вас представят като мафия от убийци и крадци, живееща охолно поради страха, който всява, е забулена единствено от воала, с който нашите врагове искат да прикрият истинското ѝ лице.
В продължение на двайсет години тя се бори срещу Турция. Без нейните непрестанни атаки, които обезвериха и изтощиха армиите на султана, балканските съюзници нямаше да могат да победят през 1912 г. По онова време в Белград и Атина нашите другари не бяха третирани като „бич на Балканите“ и „бандити от Ориента“, а ги възхваляваха!…
ВМРО, господине, не се е променила. Тя днес е това, което беше, когато войводите ѝ около Скопие, Битоля, Велес, Валандово се противопоставяха на башибозуците на Червения султан – най-съкровен израз, олицетворение на нашия македонски народ. И тогава, и сега нейните доброволци се набират по един и същи начин, спазват същата дисциплина и изповядват същия идеал… Само врагът се смени! И днес, както и тогава, комитаджията, натоварен да изпълни присъдата на ВМРО, който знае, че изпълнявайки я, също ще умре – от последния куршум на неговия револвер или от парче от собствената му бомба – отива право към набелязаната цел. Нито един не е отстъпил – никога – нито един не е извършил предателство!“.
