Страстта към пътешествията е явление, което съпътства човешкото развитие от античността до наши дни. Българската история също ни среща с личности, които са се отправили в търсене на непознатото далеч извън пределите на страната. Сред слабо познатите имена е и една дама – Люба Кутинчева, чийто живот е изпълнен с интересни случки и перипетии.
Тя е родена на 15 май 1910 година във Велико Търново в семейството на лекар и музикантка. Нейната майка е племенница на капитан Райчо Николов, убит по време на Съединението от 6 септември 1885 година. Още когато е на 2 години, Люба заминава с цялото си семейство за Силистра, която малко по-късно ще премине под румънско управление. Самата тя определя този период от живота си като „робски гнет“ и не е изненадващо, че нейния баща става част от Добруджанската революционна организация „Свободна Добруджа“.
Семейство Кутинчеви избягва репресиите, заминавайки за България, а самата Люба отива в Цариград при свой чичо. Там тя започва да изнася сказки, посветени на българската литература и традиции, насочени към опитите за асимилация на населението в Добруджа от румънските власти. Беседите се радват на голям успех, а когато не е заета с тях, Кутинчева върши различна селскостопанска работа. В резултат на това скоро младата дама успява да се стабилизира финансово. Когато е на 19 години решава да направи нещо нетипично за нейните съвременнички – да пътешества.
В рамките на следващите няколко години тя обикаля множество страни в Африка, Близкия и Далечния Изток, неизменно придружавана от агронома Никола Кутинчев. Пред чужденците те се представят за съпрузи, а в последните си години тя ще твърди, че това е нейния баща. Фактите не подкрепят нито една от двете тези – тя сключва брак чак през 1939 година с журналиста Александър Дагоров, а презимето й Иванова изключва Никола да е нейн баща.
Пътешествието на авантюристката започва от Палестина, Израел и Египет, като в нейния запазен архив фигурират снимки от църквата „Възкресение Христово“, пирамидите и Сфинкса в Гиза. След това тя се насочва към Трансйордания, където бива приета на аудиенция в двореца „Рагадан“ от емира Абдала ибн Хусeйн, Ирак, Персия и Оман. Пътят й през Индия пък дава шанс на Кутинчева да се срещне със самия Махатма Ганди. Съдбата обаче подготвя и изпитания за българката, която минавайки през Цейлон, Бирма и остров Суматра се разболява от тропическа треска и се възстановява със сериозни усилия.
Кутинчева посещава и окупираната от Япония Маджурия преди да стигне до китайския град Шанхай, където бива отвлечена заедно с две англичанки и освободена срещу откуп от 5000 долара. Тези любопитни детайли карат някои изследователи да смятат, че освен като пътешественичка, тя е посетила тези екзотични места и в качеството си на шпионка.
Със сигурност е установено, че Люба е в тесен контакт със съветски дипломати, но какъв е характера на нейните визити не е съвсем ясно. Профилът й обаче прави шпионската версия много правдоподобна – освен че пътува много, тя владее френски, румънски, турски и руски език, а впоследствие научава арабски и есперанто.
При всички положения през 1935 година Люба Кутинчева временно спира странстванията си и се установява в Париж, където следва журналистика и френска филология. Двете специалности напълно отговарят на авантюристичната й натура и в продължение на година тя е фотокореспондент на различни местни издания, като в същото време е акредитирана от името на българския вестник „Дневник“. Използвайки предимствата на професията си тя посещава мароканските градове Тетуан и Казабланка, Южна Африка и Мадагаскар.
През 1942 година видната пътешественичка публикува книгата „Япония – лични впечатления, наблюдения и проучвания“, което остава единственото й произведение. Тя се състои от пътеписна част, озаглавена „Към японския бряг“ и статистическо-описателна глава. След 9 септември 1944 година името на Люба Кутинчева изчезва от публичното пространство, а смъртта й на 20 септември 1998 година оставя без отговор множество въпроси, свързани с интересната й житейска съдба.
