Обикновено споменаването на думата „будител“ предизвиква асоциация с личности от епохата на Възраждането. Третата българска държава също има фигури, които успяват да вдъхновят своите съвременници и допринасят за развитието на просветното дело. Без съмнение сред първите имена, които заслужава да се отбележат е професор Иван Шишманов.
Той е роден на 22 юни 1862 година в Свищов в семейство на образован търговец, за когото бъдещият професор си спомня, че е влял у него „океан от любов към Отечеството“. Под негово влияние от малък той проявява силна любознателност и любов към народното творчество. Унгарският пътешественик Феликс Каниц е впечатлен от 14-годишното дете и му урежда стипендия за Педагогическо училище във Виена.
В столицата на Австро-Унгария Иван престоява 6 години (1876-1882), а след това се връща като учител в родния Свищов. Там поддържа приятелски отношения с Алеко Константинов и Цветан Радославов – авторът на „Мила Родино“. През 1884 година спечелва стипендия и продължава образованието си в Западна Европа, последователно следвайки философия и литература в Йена и Женева.
В чужбина той ходи с калпак, за да покаже, че е българин, като в същото време се сприятелява с бъдещия литературен критик д-р Кръстьо Кръстев. По време на престоя си в Швейцария се запознава с известния украински историк и фолклорист Михайло Драгоманов, чиято дъщеря става негова съпруга.
Когато избухва Сръбско-българската война (1885), Шишманов пише пламен апел до българските студенти да се върнат доброволци и сам прави това. След войната той е служител в Министерството на народното просвещение и един от основателите на Висшето училище (1888 г.), в което става професор по сравнителна литературна история.
Шишманов създава през 1889 година „Сборника за народни умотворения, наука и книжнина“, който се превръща в трибуна за младата българска хуманитаристика, но и място за обнародване на фолклорни материали и негов редактор.
Със Сборника Шишманов допринася за публикуването (1889 г.) и дори завършването на романа „Под игото“. Той пуска първата част на романа, а нейният успех окриля Иван Вазов да го довърши.
В края на ХІХ век Шишманов се утвърждава като учен с голям размах. Изследванията му са посветени на проблеми от различни области, а тези върху Българското възраждане и българския фолклор и до днес са едни от най-добрите.
Не го влече политиката и само под много силен натиск се съгласява през 1903 година да стане министър на просветата и то с изричното условие, че ще има свобода да извършва реформи. Тъй като той влиза в правителството по личното настояване на княз Фердинанд, финансовият министър не смее да му откаже средства, а с тях Шишманов строи училища и детски градини, подпомага музеи, читалища и библиотеки, изпраща художници, артисти, музиканти и учени „да видят отблизо“ културните ценности на Европа. Защитава Елин Пелин, чиито първи разкази не са добре посрещнати, и, за да го спаси от нищетата, го назначава на работа.
При Шишманов Висшето училище става Университет (1904 г.), а през 1905 година тържествено е открит Народният музей. Министърът води тежки битки с депутатите за бюджетите на училищата, понякога за заплатата на всеки учител. Той казва: „Един народ, който дължи своето Възраждане и своята свобода на училищата и даскалите, такъв народ трябва винаги да цени високо просветата, защото няма истинска свобода без просвета.“
Може би най-забележителното дело на министър Шишманов е построяването на Народния театър. Но при откриването му през януари 1907 година студентите освиркват княз Фердинанд. Професорът си подава оставката в знак на протест срещу решението на правителството да затвори Университета.
Шишманов се стреми към запазване самобитността на българската култура, но и за нейното „отваряне“ към световната култура. Вярва, че естественото място на България е в една мирна и единна Европа. Той е един от инициаторите на идеята за „Европейски съединени щати“ и се бори срещу „зоологическия патриотизъм“, както го нарича.
Професорът е пръв председател на българския ПЕН клуб (клуб на поети, есеисти и новелисти), част от световната организация на писателите. Именно на нейн конгрес в Осло на 22 юни 1928 година Иван Шишманов внезапно умира след апоплектичен удар.
Със силен български дух, по убеждение привърженик на „Паневропа“, той доказва, че човек може да бъде вдъхновен европеец и да остане ярък българин. Неговите думи са показателни за тогавашната епоха: „Аз твърдя, че българският народ се показа достоен за великите жертви… че е достоен за свободата. Аз съм убеден, че да се събудеха днес един Левски, един Раковски, един Ботев, биха сметнали днешната действителност, при всички наши пороци, за един мираж – толкова прогресът, направен в 25 години е значителен.“
