„Обесването на Васил Левски“ е последната стихотворна творба на Христо Ботев, която е публикувана под лика на Васил Левски в „Стенен календар за 1876“. Ключови мотиви са страданието и плачът, чрез тях е представена безмерната загуба за България. Стихотворението създава поетическия образ на националния герой – човека, отдал живота си за свободата на родината. Основните символи в текста са майката (изобразява скръбта на цялата родина), бесилото (асоциация с Христовия кръст) и гарванът (предшественик на смъртта). Съвкупността от тези образи е необходима, за да представи физическата смърт в един много по-мащабен смисъл, като изкупление за робското страдание на народа, но и за греховете му, страха и предателството, съпътстващи порива за свобода. Това е едно от най-тъжните стихотворения, които българската литература познава. В оригиналния си вариант то има още един куплет, който бива премахнат при редакцията му от Захари Стоянов през 1888 година:
Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!
Обесването на Васил Левски
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
