След оформянето на коалицията на балканските държави срещу Турция през 1912 година и започването на Балканската война, бързо става ясно колко наивни са били надеждите на българското държавно ръководство за истинските намерения на Сърбия и Гърция. Борбата в Македония със сърби и гърци е на живот и смърт – достатъчно е да споменем издействаното от Русия назначаване на сърбина Фирмилиян за владика в Скопие през 1902 година, гръцките андартски чети и девиза на един от водачите им – Павлос Мелас, който гласи „Българин да не остане“.
Клането в Загоричане, аферата „Вардараси“ и българо-гръцките сблъсъци от 1906 година, намерили връх в опожаряването на Анхиало (Поморие), завързват Гордиевия възел на Балканите. През 1903 година сър Едуард Грей пише писмо до Симеон Радев, в което го предупреждава България да не започва война срещу Турция по никакъв повод, а през 1910 година френският външен министър Теофил Делкасе при един разговор със Симеон Радев споменава, че България никога не трябва да се съюзява със Сърбия и Гърция, за да присъедини Македония, а трябва да е съюзник на Франция в предстоящата война и ще получи Македония.
Българският дипломат в Белград Андрей Тошев многократно информира правителството в София за наивността на този ход. Руският посланик в София Анатолий Неклюдов предупреждава лично цар Фердинанд за реалностите от сключения договор със Сърбия:
С подписването на този договор българската политика е поела по нов, грижливо очертан път, и не може да се върне обратно. Формирайки неразрушими връзки със Сърбия, България се е вързала за нас (Русия,бел. авт.) по силата на този факт и двете правителства (на Сърбия и България) следователно ще трябва много внимателно да слушат нашите съвети, ако наистина искат да постигнат националните си цели.
Официална София не иска да се вслуша в никого. България тръгва да осъществява националния си идеал с подкрепата на неговите естествени неприятели – сърби и гърци. Единствената надежда е безусловната подкрепа на Русия за българската кауза при разрешаване на споровете между съюзниците. Както говорят историческите събития, тази надежда се оказва измамна.
Скоро след първите успехи на бойното поле сърби и гърци започват да мъчат българското население в Македония – убиват, палят, крадат, изнасилват, унищожават училища и учебници, църковни книги, гонят учителите и духовенството. Енергичните протести на българското правителство и дипломати пред съюзните държави и пред Русия остават без отговор. В Скопие руският консул е непрекъснато сред сръбски офицери, а телохранителят му е чест гост на „Черната къща“ , къща, наета от тайната сръбска организация „Черна ръка“, в която се извършват убийства и мъчения над българите.
Още през декември 1912 година, при една разходка по Цариградско шосе, сръбският посланик в София Мирослав Спалайкович излага пред руския посланик Неклюдов идеята си за обща граница между Сърбия и Гърция. В края на февруари е подписан договор за сътрудничество между офицерските лиги на Сърбия и Гърция, а след това започват и официалните разговори между гръцкия княз Никола и сръбския княз Александър, двете държави започват и преговори с Турция, а през април 1913 година сръбският посланик в Букурещ предлага на Румъния съюз срещу България, през май последва същото и от гръцка страна. Обръчът около България е сключен. Смятаната за покровителка на съюза Русия не е останала неинформирана за тези преговори и за съюза срещу България. В своите „Дипломатически спомени“ Неклюдов дори пише, че организатор на съюза е руският посланик в Белград Николай Хартвиг. Ето и думите му:
Идеята за балкански съюз с антибългарска основа със сигурност не дойде от господин Сазонов (министър на външните работи на Руската империя, бел.авт.), който не знаеше за него в самото начало. Тя дойде от господин Хартвиг, който в искреното си възмущение спрямо поведението на българите, стана инициатор и защитник на тази нова политическа комбинация.
Последната надежда на България за справедливо решение на въпроса за Македония е Русия. След превземането на Одрин българският Генерален Щаб решава да форсира Чаталджанската позиция, но Неклюдов тържествено обещава договорът със Сърбия да бъде изпълнен дословно, ако България се откаже от щурм на Чаталджа. Месец по-късно, на 18 април, българският министър председател Иван Евстр. Гешов пише писмо на посланика в Петербург С.С. Бобчев писмо, в което четем следното:
И ни порази първо (телеграма от Сазонов, бел.авт.), защото след многократните изявления на руския цар пред Теодорова и Данева, на г.Сазонова пред Вас, Теодорова и Данева, на г. Неклюдова пред мене, подир тържественото обещание на последния пред мене точно преди месец когато нашите бяха решили да форсират Чаталджа – и щяха да я форсират, щом пристигнеха одринските обсадни оръдия- подир тържественото му, казвам, задължение, че ако ние спрем военните действия пред Чаталджа, договорът ни със Сърбия ще бъде буквално изпълнен, ние никога не очаквахме подобна депеша от Сазонова.
Споменатата депеша информира българското правителство, че от Русия очаква от България допълнителни отстъпки от договора в полза на Сърбия. Българското военно и политическо ръководство разбира, че България е сама срещу всички и може да очаква скоро да бъде нападната – сърби и гърци съсредоточават войски срещу България, копаят позиции и се укрепяват срещу българите. Реакциите на Румъния и Турция също са предвидими. На подкрепа от страна на Русия не може да се разчита. Положението става неудържимо, Иван Евстр. Гешов подава оставка, а за министър-председател е назначен доктор Стоян Данев.
За да не бъде нападната от всички страни и безмилостно унищожена, България търси съюз с другия голям играч с преки интереси на Балканите – Австро-Унгария. Тайната сръбско-българска военна конвенция от 1912 година предвижда в случай на война между Австрия и Сърбия, 200-хилядна българска армия да се бие на сръбска страна. Тази клауза не е неизвестна нито за Австрия, нито за Русия. Империята на престарелия Франц Йосиф има дълготрайна вражда със Сърбия и има нескрити апетити към Солун.
Верен приятел и покровител на Сърбия при династията на Обреновичите и оказала подкрепа на крал Милан през Сръбско-българската война от 1885 година, Австрия губи влиянието си в страната след преврата и жестокото убийство на последния Обренович –крал Александър и неговата съпруга кралица Драга през май 1903 година. Кралят и кралицата за застреляни, а телата им-изхвърлени на улицата от един балкон на двореца. Извършители са група офицери, начело с демоничния Драгутин Димитриевич-Апис. На власт е докарана династията на Караджорджевичите с откровено проруска ориентация.
Голямата криза, предизвикана от анексирането на Босна и Херцеговина от Австрия и обявяването на независимостта на България през 1908 година стресва сериозно сръбското ръководство, като е създадена тайна организация „Народна отбрана“, в която членува почти целият сръбски елит. Организацията си поставя за цел да обедини всички сърби в една държава. Сръбски чети навлизат в Босна и тормозят австрийските власти. Балканският съюз е удар по влиянието и интересите на Австрия на Балканите, а в противоречията между съюзниците ръководството на империята вижда възможност да попречи на Русия. В допълнение, голямото териториално увеличение на Сърбия е пречка за осъществяването на австрийските интереси.
Сякаш нито една от Великите сили не е готова за война през 1913 година. Правят се планове, произвежда се оръжие, но никой не е готов за предстоящата голяма война. Преди отпътуването си за да поеме поста си в София през 1911 година, Анатолий Неклюдов има аудиенция при император Николай Втори, при която императорът му поверява, че желае мир на всяка цена и че само ако обстоятелствата го налагат, Русия би била готова за война не по-рано от 1915 година.
По този начин Австро-Унгария и България се оказват в ситуация да търсят начин да бъдат съюзници по неволя. Австро-Унгария има голямото желание да смачка Сърбия. От австрийска страна главно действащо лице е външният министър граф Берхтолд, описан от френския посланик във Виена по онова време като „мързелив, фриволен, лекомислен, повърхностен, високомерен, смятащ се за твърде хитър и способен да измами всички“.
Не съществуват документи за сключен договор, а по едно конкретно питане за избухването на Междусъюзническата война от страна на австрийското правителство след 1918 година до абдикиралия Фердинанд, той отговаря:
Това, което ще Ви кажа, не мога да го докажа. Обаче вярно е, че аз никога не бих водил война, ако граф Берхтолд не ми беше гарантирал, че в случая австрийските войски ще навлязат в Сърбия.
Според секретаря на тогавашния австрийски външен министър Бернрайтер отговорът е бил:
Приемате ли, че аз бих допуснал нападението, ако Берхтолд не даваше уверение, че сигурно австрийската армия ще нахлуе незабавно в Сърбия, ако почне войната на сръбско-българския фронт?
В спомените си австрийският военачалник Конрад фон Хьотцендорф споменава, че след събитията на 16 юни е помолен от граф Берхтолд да държи в готовност армията, за да се намеси в полза на България в конфликта, тъй като е поела ангажимент към нея.
В книгата си „Балканските войни“ българският дипломат Андрей Тошев цитира думите на френския политик Поанкаре и статия на английския вестник Дейли мейл от ноември 1913 година. Поанкаре твърди, че на 16 юни се състои среща между австрийския посланик в София граф Тарновски и Фердинанд, след което следва злополучната заповед, довела до избухването на Междусъюзническата война. А „Дейли мейл“ твърди, че цар Фердинанд сключва договор с Австро-Унгария на 13 юни, но той е отхвърлен от правителството на доктор Стоян Данев. По този въпрос той не пише нищо в спомените си.
Но съюзът не влиза в действие. Австрия иска да използва договорката с България, за да задейства съюзната клауза с Германия и Италия и да поиска солидарност и подкрепа за акцията си. Италия, а след това и Германия отказват да задействат клаузата в случай на нападение на Австро-Унгария срещу Сърбия. Австрийците се разколебават, отказват от уговорката си с България и не се намесват. В Междусъюзническата война България се изправя абсолютно сама срещу войските на Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция. Резултатът е катастрофален и последиците от тази война са видими и днес.
