Темата за спасяването на българските евреи изобилства от противоречия, неясноти и различни теории. Макар и случили се преди едва 75 години, деликатността на събитията ги прави толкова благодатни за приписване на заслуги или целенасочено очерняне на противници, че всяка личност, институция или мярка, замесена по един или друг начин с този казус, е била оспорвана, лансирана или отхвърляна.
В тези условия търсенето на историческата истина е още по-отговорно занимание.
Дори най-безспорната личност в този исторически епизод – подпредседателя на Народното събрание в кабинета на Богдан Филов – Димитър Пешев, бива осъден от Народния съд на 15 години затвор. Парадоксът се състои в обвиненията, сред които фигурира и „антисемитизъм“. Дистанцията на времето отсява по естествен път фактическите събития от идеологически мотивираната демагогия. За нещастие едва една година след събитията, Народният съд не подминава и политическия си противник Димитър Пешев.
Пешев е роден в Кюстендил на 25 юни 1894 година. Може би няма нужда изрично да се споменава, че, както огромна част от будните млади българи тогава, прекъсва образованието си, за да се включи във войните през второто десетилетие на миналия век. На него поне не му се налага да се връща от чужбина, тъй като следва право в Софийския университет. Юридическото си образование прилага като съдия в Пловдив и София. През 1935 година се отварят вратите пред политическата кариера на Пешев.
Той е министър на правосъдието в първото правителство на Георги Кьосеиванов.
Дори и днес в неговата биография има момент, който хвърля сянка върху най-добрите му намерения, а именно гласуването „за“ Закона за защита на нацията, който ограничава правата на гражданите от еврейски произход. Обяснението е, че във военновременна обстановка едно отхвърляне би било твърде опасно и дестабилизиращо за България, а последиците му биха имали непредвидим характер. А Пешев, както споделя племенницата му:
… винаги постъпваше по съвест, винаги в името на България и на правото.
Със сключването на споразумението Белев-Данекер за депортиране на 20 000 евреи, подписано на 22 февруари 1943 година, са застрашени не само правата на евреите, но и тяхното здраве и живот. Тогава си проличава човеколюбието на Пешев. На 7 март 1943 година започват арестите на кюстендилските евреи, които подготвят тяхната депортация. Делегация, начело с местните общественици Асен Суйчмезов – търговец, Владимир Куртев – революционер от ВМРО, Петър Михалев – народен представител и Иван Момчилов – адвокат, заминава за София, за да информира депутата от региона Димитър Пешев за предстоящото неприемливо събитие.
Мигновената реакция на Пешев осуетява депортация. Заедно с депутати съмишленици навестява министъра на вътрешните работи Петър Габровски с ултиматум да прекрати арестите и да освободи задържаните. Това се случва на 9 март, честван като деня на избавлението.
Съпротивата не се изчерпва с това. На 17 март 1943 година той изпраща протестно писмо до Богдан Филов, под което са се подписали 42-ма депутати. Сред тях целенасочено преобладават прогермански настроените – там фигурира и подписът на Александър Цанков. Целта на Пешев е акцията му да не бъде изтълкувана като антигерманска, което би имало опасни последици за държавата, а просто като израз на несъгласие с конкретната мярка. Това се вижда и в самото писмо (пълният текст може да прочете тук):
Нашата единствена молба е при предприемането на каквито и да било мерки, да се държи сметка само за действителните нужди на държавата и народа в момента, като не се изпускат из предвид, обаче, интересите на престижа и моралните позиции на нашия народ.
Това писмо е обсъдено в парламента без изричното разрешение на министър-председателя. Той настоява да се изчака заседанието на мнозинството, но Пешев, опасявайки се от натиск върху депутатите, депозира веднага писмото в кабинета на Филов. То има изключително благотворно влияние върху нагласите на българския политически елит по еврейския въпрос и въпреки че някои от подписалите се под него не го гласуват, за да не предизвикат политическа криза, спокойно можем да кажем, че подтиква цар Борис към решаващата за спасението на поданиците му намеса.
Изключително спорен остава и въпросът за депортирането на 11 343 български евреи от администрираните по време на войната от България територии Вардарска Македония, Беломорска Тракия, части от Поморавието и югоизточно Косово. Депортирането им става през март 1943 година, точно когато е подготвяно и такова на българските поданици от еврейски произход от „старите земи“. Разнопосочните мнения, които този въпрос провокира, допълнително затрудняват реалната оценка за него. Със сигурност обаче е ясно, че на тези територии България има по-ограничени механизми за въздействие, още повече когато става дума за мерки в разрез с германската политика.
Друг релевантен за отбелязване факт гласи, че населението от „новите предели“ получава българско поданство, с изключение на гражданите от еврейски произход. Едно българско поданство юридически би позиционирало по различен начин и би увеличило механизмите, чрез които да бъде опонирано на депортацията. Отворен остава въпросът дали българската държава е направила това, което е по силите ѝ, за да попречи на изселването.
Когато влаковете вече са на перона и чакат да бъдат натъпкани, идва друг логичен въпрос: знаят ли българските политически лидери, че изпращат свои граждани на смърт? Спекулациите и противоречията съпътстват и тази тема, като еднозначен отговор не може да бъде даден и тук. В писмото на Пешев откриваме някои аргументи, които ни навяват на мисълта, че той е допускал възможността за физическото им унищожение след тяхното депортиране:
Малочислеността на евреите в България, силата на държавата, въоръжена с толкова законни средства и възможности, правят обезвреждането на всеки опасен и вреден елемент от която среда и да изхожда той, толкоз сигурно, че е, по наше дълбоко убеждение напълно излишно да се прибегва до нови изключително при това жестоки мерки, които може да доведат до обвинение за масово убийство. То би тежало преди всичко на правителството, но сигурно ще надхвърли него и ще падне на главата на България.
Въпреки това по-вероятна изглежда тезата българският политически елит да не е бил запознат с германските цели, смятайки, че евреите ще бъдат просто изселени от България, което само по себе си е намерено за достатъчно възмутително от българските общественици, сред които и Пешев.
За тази смелост, да се опълчи на Третия райх, Димитър Пешев не получава отмъщение от нацистите. Противно на логиката, отмъщението идва от техните врагове. Новата власт не само че не отдава заслуженото на този човек, но и си приписва заслугите му. До 10 ноември 1989 година личността, която заема неговото място и „обира лаврите“ като основен противник българските евреи да бъдат депортирани и изпратени към гробовете си, е Тодор Живков. Комунистическата пропаганда хиперболизира ролята на БРП като опозиция на профашисткото монархическо правителство (макар действително да е имало акции, организирани от комунисти в защита на евреите) при приемането на антисемитските закони и защитата на българските граждани от еврейски произход. Междувременно тя осъжда истинския, според тях, виновник Пешев на 15 години затвор.
Потвъждавайки тезата, че никое добро не остава ненаказано, 13 месеца след присъдата, Пешев е освободен. Дали защото през 1935 година задържа смъртните присъди на Дамян Велчев и Кирил Станчев или заради застъпничеството на партийни функционери от еврейски произход, той изживява остатъка от своя живот на свобода. Дори и освободен, Пешев е лишен от елементарни права, които не му позволяват задоволяване на най-обикновени човешки потребности. Отнето му е жилището, няма достъп до храна и пари. Принуден е да заживее при семейството на сестра си и се издържа с $50 месечно, които изселниците от България в Израел му пращат от 1965 година до 1973, когато този достоен човек напуска този свят.
След промените тезата за застъпничеството на Живков е напълно отхвърлена. Когато вече моралното дело на Пешев е достатъчно познато в България е наш дълг да го популяризираме и в световен мащаб. Първите стъпки вече са направени – от 2013 година кръстовището до българското посолство във Вашингтон се опитва да направи обществено достояние стореното от него, носейки името му, а в йерусалимската гора на праведниците почетният гражданин на Израел и Кюстендил е уважен със засадено в негова чест дърво. Защото светът има какво да научи от делото на големия човеколюбец. Един българин от Кюстендил със съпоставим с Раул Валенберг и Оскар Шиндлер принос.
