След преврата на 9 август 1886 година и написаната под диктовката на капитан Радко Димитриев абдикация на княз Александър I от българския престол, група влиятелни политически и военни дейци, начело със Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров, организират контрапреврат и връщат държавният глава обратно в България.
Твърдо убеден, че Русия и нейният император Александър III не биха му позволили да остане на трона и че оставането му в България би навредило на страната, младият владетел жертва трона си, смятайки че това ще донесе едно по-добро бъдеще на княжеството. След повторната му абдикация, той се обръща към към Стамболов и изпращащите го офицери и политици с думите:
Където и да съм, каквото и да определи за мене провидението, винаги и навсякъде моите мисли ще бъдат за България. Бог да пази нашето Отечество!
За България настъпва период, който някои съвременници на събитията наричат „смутното време“. Останало без владетел, Княжество България е управлявано от тричленен Регентски съвет до избирането на нов княз. Александър Батенберг избира Стамболов, Петко Каравелов и Муткуров за регенти, като Каравелов отказва този пост, несъгласен с политиката, водена от другите двама регенти и от правителството.
Отказът на Каравелов предизвиква оставките и на другите двама регенти, а на 1 ноември ВНС избира нов Регентски съвет – Стамболов, Муткуров и Георги Живков. Те управляват до възкачването на принц Фердинанд фон Сакс-Кобург-Гота и Кохари на българския престол под името Фердинанд I.
Управлението на регентите е един от най-драматичните периоди в историята на Следосвобожденска България. Българите с право чувстват, че съществуването на княжеството е под въпрос. Слуховете за планирана руска окупация на страната са обсъждани във всички правителства на големите европейски държави. Великите сили, всяка водена от собствените си интереси, заемат изчаквателна позиция. Регентите се обръщат към Русия с молба да гарантира съществуването на държавата, но отговорът е неопределен.
Като сюзерен турският султан се заема да гарантира по дипломатически път военната ненамеса на Великите сили в делата на васалното княжество при положение, че в България се запази спокойствието и реда. Регентите на практика са сами и са принудени да бъдат на върха на своите възможности и на своя дух, за да запазят българската държава непокътната. На 13 септември 1886 година на дипломатическа мисия като пратеник на руския император пристига генерал-майор Николай Василиевич Каулбарс. Целта на мисията му е ясно заявена пред английския посланик във Виена А.Паджет на 5 септември:
Императорът ме праща да кажа на българите, че те трябва да запазят обществения ред и спокойствието в страната си, ако искат да предотвратят една окупация. Негово Величество желае най-искрено, щото работите да се уредят мирно, но ако се появят междуособици, невъзможно е да се знае какви мерки ще се наложат от събитията.
Предприетите от него действия на конфронтация с регентите и властите в княжеството са прелюдия към няколко злощастни опита за бунтове, вдигнати от предани на Русия офицери, както руски, така и български. Те се случват с активната подкрепа на руската дипломация. Самият Каулбарс нееднократно призовава руското външно министерство да изпрати руски кораби и да предприеме окупация на Княжество България. Мисията на генерал Каулбарс завършва през ноември 1886 година със скъсване на дипломатическите отношения между огромната империя и малкото васално княжество.
Днес ще ви разкажем за бунта, оглавяван от запасния капитан от руската армия Николай Набоков през есента на 1886 година.
Месеците септември и октомври са наситени със събития – за дата 28 септември насрочени са избори за Велико народно събрание, което да избере нов княз. Изборите минават сравнително спокойно, с изключение на град Дупница, където тълпа привърженици на Русия линчуват и убиват околийския управител Димитров. Организаторите на линча успяват да избягат от българските власти и да се скрият в руското посолство.
Инцидент има и в София, където настроената тълпа напада изборно бюро, строшава изборните урни и след кратка схватка избягва в руското посолство. Участвалите в нападението шопи стрелят срещу насъбралите се около посолството, пристига рота пехотинци и вечерта обсадените в двора посолството се предават и излизат. По пътя до казармите на Първи пехотен полк са бити немилостиво. На 12 октомври Каулбарс обявява Великото народно събрание за незаконно, а на 13 октомври вестникът на Драган Цанков информира населението на княжеството, че два руски военни кораба са напуснали пристанище Одеса и са отплавали към Варна.
Корабът „Забяг“ пристига във Варна вечерта на 13 октомври. Руската окупация е реална възможност, а Стамболов мисли за оттегляне на българското правителство във Видин и битка до смърт в случай на окупация. На 17 октомври пристига и корабът „Памят Меркурия“, с 18 оръдия и екипаж от над 400 души. На 19 октомври е свикано Великото народно събрание в Търново. Междувременно руският консул в Русе Шатохин предлага на регентите няколко кандидата за български княз – Олденбургския херцог и генерал Гурко.
У Стамболов се заражда съмнението, че тези по негово мнение несериозни кандидатури целят да приспят вниманието му. Той подозира, че се готви въоръжена акция. Очакванията са, че това ще стане в Русе, където са се събрали офицерите-участници в преврата срещу княз Александър. Те са освободени след енергичното застъпничество на руския емисар генерал Каулбарс в деня на пристигането на „ Памят Меркурия“ във Варна. За изненада на всички, такива акции се случват в Южна България – в Перущица, Бургас и Сливен. Организирани са от руския консул в Пловдив Игелстром с активната подкрепа на русофилите. Планът е да се създадат безредици, за да се даде повод на матросите от руските кораби да стъпят на българска земя. Опитът за въоръжена акция в Перущица се проваля заради недобра организация на съзаклятниците и липса на голям ентусиазъм в населението.
Водач на бунта в Бургас е руският капитан в оставка Николай Набоков, заподозрян още през май същата година в съучастие в заговора за отвличането на княз Александър в Бургас. Останал в града очевидно по собствено желание, той се разхожда облечен в руската си униформа, пие и псува Регентството. На 21 октомври в дома на Набоков се събират офицери русофили, начело с поручик Кишелски, неговият брат, руският поручик Залевски и други граждански и военни лица. Набоков им прочита телеграма от Каулбарс, че времето за въоръжена съпротива срещу Регентството вече е дошло и е време да действат. На следната вечер поручик Кишелски е дежурен по дружина и призори начело на няколко войници започва арести на привърженици на регентството в гарнизона и града.
Повечето от войниците на дружината се присъединяват към метежниците, помагат им и група черногорци. Командирът на дружината капитан Караиванов е предупреден от един фелдфебел и успява да избегне ареста, като тръгва към Айтос пеша, за да намери подкрепления. Междувременно войниците на дружината завземат важните пунктове в Бургас, а Набоков организира временно правителство и заминава за Анхиало да вдигне резервистите на оръжие.
Междувременно капитан Караиванов се връща в Бургас начело на 60 войници от Айтос и успява да убеди войниците да минат на страната на Регентството. Арестуваните граждани и офицери са освободени, а в Анхиало е заловен капитан Набоков. Другите ръководители на този безкръвен бунт се спасяват с бягство. Останалите участници- поручик Залевски, българи-русофили и чета черногорци, се скриват в къщата на Набоков, в консулството и при гавазина на руския консул.
За окончателно потушаване на бунта регентите изпращат най-безкомпромисния си офицер майор – Коста Паница. Той е снабден с извънредни пълномощия, които по думите на Симеон Радев и сам е щял да си присвои. Само споменаването на името Паница смразява кръвта на хората в Бургаско. Майор Коста Паница действа твърдо, бързо и ефективно – по следите на избягалите метежници изпраща потери с най-жестоки инструкции. На 26 октомври от Варна пристига руският военен кораб „Забяг“, който има инструкции да стовари матросите си на брега с цел защита на руското консулство. Майор Паница допуска на брега само офицерите от този кораб. На 27 октомври започва делото срещу заловените метежници в импровизиран военно-полеви съд, председателстван от майор Паница.
Но щом започва разпитът на Набоков руският консул влиза в съдебната зала и заявява на висок глас: Щабскапитан Набоков, аз Ви забранявам да отговаряте на въпросите на този съд, аз не го признавам, ще Ви взема и ще Ви изпратя в Русия.
Като руски поданик Набоков е осъден, но след това е предаден на руските власти. След година, през декември 1887 година, той успява да дебаркира на българска територия начело на чета метежници, финансирана от руското правителство по молба на председателя Петербургското славянско благотворително общество, но четата е разбита в бой с български военни части и капитан Николай Набоков намира смъртта си в битка.
Така пропада един от опитите на руския император Александър III да дестабилизира Княжество България и да компрометира усилията на Регентството за запазване на мира в страната съвсем скоро след абдикацията на княз Александър I Български. И както пише Васил Коларов в предговора към книгата „Авантюрите на руския царизъм в България“:
Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар.
Източници:
1.Симеон Радев, „Строителите на съвременна България“, том 2
2. П. Павлович, „ Авантюрите на руския царизъм в България“
