Нападението на Румъния срещу България в гръб през лятото на 1913 година нанася тежка рана в българската душа. Българската армия, която през това време се бие срещу сърби, гърци и черногорци, е сломена от един „поход“ на румънската армия, достигнал до София, а на юг дори до Пазарджик.
Пътят на румънските войски е свързан с безчинства над мирното българско население. В българската народна памет този поход остава под името „кокошкарски“. Румънската намеса поставя България на колене и е сред причините за загубата на Междусъюзническата война. Българската войска свива знамената „за по-добри времена“. Българите желаят възмездие, а поетът Любомир Бобевски пише стихотворението „На грабителите“:
Шансът за възмездие не закъснява. През 1914 година избухва Първата световна война, а на 1 септември 1916 година България обявява война на Румъния и започва освободителна Добруджанска кампания. В нейния разгар немското командване решава да форсира Дунав и да подкрепи немските и австрийските войски, които стремглаво приближават румънската столица от север и запад. Под командването на генерал Роберт Кош е формирана Дунавската армия, състояща се от български, германски и турски части, както и конната дивизия на фон дер Голц с два немски полка и три български.
Първа пехотна дивизия е снета от Добруджанския фронт още на 30 октомври и след усилен триседмичен марш в студ и сняг и в труднопроходима кал на 20 ноември стигат местоназначението си в селата около Свищов, там се концентрират значителни артилерийски сили, както и Дванадесета дивизия. Планът е форсирането на реката да стане с подкрепата на артилерията, но поради гъстата мъгла над Дунав реката е премината на 23 ноември с лодки, моторни салове и шлепове, като храбрата 12 дивизия има честта първа от българските части да премине на отсрещния бряг.
Преди това са превозени 217 дивизия и тази на фон дер Голц. Преминаването продължава и на следващия ден с лодки, като австрийските инженерни части изграждат понтонен мост, който е готов в късния следобед на същия ден. Дунавската армия се прехвърля на северния бряг на реката и започва настъплението си срещу Букурещ.
На крайният ляв фланг на армията действа 26 турска дивизия, в центъра са 217 германска и 12 българска дивизия, крайният десен фланг е зает от Първа пехотна Софийска дивизия. Българските конни полкове минават Дунав при Русе, включени са в кавалерийската дивизия на фон дер Голц и имат специална задача – да охраняват фланга на Първа дивизия и да съдействат за отхвърляне на противника от Комана. В първите дни след преминаването на реката частите настъпват без да срещнат осезаема съпротива, на 27 ноември Първа дивизия овладява Гюргево и настъпва по шосето към Калугарени-Букурещ.
Румънците са изненадани от форсирането на Дунав, но не са без план за действие. Те са се укрепили здраво около столицата си и не смятат да я дадат без бой, помагат им и руски части. Заповедта на командващия румънската отбрана генерал Константин Презан е „да се бие противника, където и да се срещне“. В историята боевете между 1 и 5 декември 1916 година остават като „битката при Арджеш“ на името на една от реките в района.
За българите обаче това е битката за Букурещ. От север и от запад към румънската столица настъпват силни немски и австрийски войски, сякаш най-слабото място на атакуващите е Дунавската армия, която настъпва от юг. Румънците и руснаците организират мощна контраофанзива по целия фланг на настъплението на Дунавската армия, като задържат настъплението и дори на 1 декември една румънска дивизия навлиза в стика между една българска и една немска дивизия и обхваща германците в тил и фланг.
Немците започват да отстъпват, а на 2 декември самоотвержената 12 дивизия „сгъва“ под ъгъл фронта си и води ожесточен бой с превъзхождащи ги сили при Епирещ-Сингурени, без да може да влезе в контакт с немската дивизия. На 3 декември немското командване взема мерки да се възстанови връзката между частите и 11 баварска, 26 турска и конната дивизия на фон дер Голц настъпват устремно и прогонват упоритата румънска дивизия.
На десния фланг на армията, на 1 декември Първа дивизия води ожесточени боеве с румънци и руснаци, като 41 и 42 полкове изпадат в критична ситуация при река Няжлов и само нечовешката им воля и боен морал им помагат да сразят противника. На 3 декември срещу 1 и 6 пехотни полкове настъпва цялата 40 пехотна руска дивизия, но руснаците са спрени с точен пушечен, картечен и артилерийски огън.С тежки и кръвопролитни боеве по цялата бойна линия контраофанзивата на румънци и руснаци е овладяна, а съпротивата им – пречупена. На 6 декември разезди от 7 германска конна дивизия влизат в столицата на Румъния. Румънските части изоставят Букурещ и се изтеглят през Влашко към Молдова. Кралят и правителството се спасяват с бягство, а град Яш става нова румънска столица.
В битката за Букурещ българският войник проявява безпримерен героизъм и самоотверженост. Нека ви разкажем за някои от подвизите на героите.
На 30 ноември в боя за Калугарени-Букурещ картечният разчет на поручик Иван Марков от картечната рота на 41 пехотен полк е избит от противника, но той остава докрай на своя пост и загива с разкъсани от куршуми гърди, за да запише името си в книгата на българската храброст и героизъм.
В боя при Бранищари-Букурещ тежко е ранен един от дружинните командири на 6 пехотен Търновски полк майор Димитър Митов. Залегнал почти в самата верига, майор Митов е ранен на три места за 15 минути. Убити падат свръзките, адютантът, тръбачът- целият щаб. Лошата вест се разпространява бързо сред войниците от дружината. Кръвта им кипва, под смъртоносния огън на противника, те се вдигат „на нож“ и прекосили двеста-двеста и петдесет метра, нахлуват в румънските окопи с вика „Дружиннио ни утепаата, вашата….“.
На 30 ноември при Комана-Букурещ пък, под натиска на превъзхождащ противник, деснофланговата рота от 1-ви пехотен Софийски полк се оттегля по заповед на своя командир. Един картечар, старши подофицер Сава Геров, отказва да изпълни заповедта с думите:
– Вие вървете, аз ще остана! – е краткият му отговор.
Друг случай от 1 декември при Калугарени, където 41 и 42 пехотни полкове са подложени на бесни контраатаки по целия фронт на настъплението им. Срещу авангарда – нашия 41-ви полк действат пет полка на противника. Положението е критично. На три километра зад полковете е придошлата река Няжлов. Всяко разколебаване би довело до изтикване на българите към реката и пълна катастрофа за двата полка. Командирите на дружини подемат по свой почин контраатаки, но те задържат противника само временно. В 2,30 след пладне с нови сили противникът настъпва, нашите веригите се пропукват и започват да отстъпват, следвани на 100-150 крачки от вражеските войници. Нашата артилерия лети напред към позициите и не може да отговори на огъня на противника. Появяват се и противникови бронирани коли. Плътният огън на противника коси редовете на нашите войници и убива бойния им дух. Поддръжки няма, изпратил всички налични войници във веригите, командирът на полка подполковник Хараламби Тошков е останал само с верния си другар – тръбача Петър. В най-критичния момент, офицерът се обръща към войника:
– Готов ли си, Петре?
– Готов, господин подполковник!
– Свири, Петре, атака!
Тръбачът почва да свири бойките звуци на сигнала „Атака“. Обажда се втора, трета, четвърта тръба. Войниците са слисани, споглеждат се, но се сещат – това е сигнал от техния командир. Място за отстъпление няма. Мощен, сърдечен, смразяващ вик „Ура!“ се изтръгва от хиляди гърла. Командирът на трета дружина от 42-ри полк майор Илков сам повежда атаката на войниците, последван от всички останали командири. Безумната контраатака „на нож“ се увенчава с успех. Изправени пред гора от хиляди светнали български щикове, стъписаните румънци обръщат гръб и бягат. Силата на българския дух ги е пречупила. Те не могат да повярват, че имат срещу себе си войници, презрели смъртта. Пленени са 28 оръдия, цели 7 батареи. Подполковник Хараламби Тошков печели психологическата битката срещу вражеския военачалник.
Всъщност самообладанието често не напуска българския войник. В боя за Комана-Букурещ батареен командир от 4 артилерийски полк се настанява на наблюдателен пункт на едно високо дърво и под командата му нашата артилерия открива поразяващ огън по противника. Отсреща има опитни руски артилеристи, които откриват точен ответен огън и снарядите попадат в батареята, убиват коне и хора, обръщат артилерийски ракли. Един снаряд отсича дървото, на което седи нашият офицер. Останал по чудо невредим, той тупва на земята, а мерачът на едно от оръдията Петър Такев от Желява, Софийско се обажда:
– Бе, господин поручик, мъчно се качихме, лесно слезнахме! Оно е зор, кога се качва човек!
След падането на румънската столица командирите на българските 1 и 12 дивизии молят немското командване техните дивизии да минат през Букурещ, за да вдъхнат нови сили на българските войници. Желанието им не е уважено, но за сметка на това сборни роти от двете дивизии минават на парад през града на 9 декември 1916 година. За този паметен парад говори бардът на Първа дивизия, рицарят на големия дълг капитан Георги Стоянов Георгиев:
„Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.
Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца.
Виждате ли сега българския войник?
Може да няма гащи. Но победи!
Може да носи съдрани панталони. Но победи!
Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!
Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят.
Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.
И все пак вие ни сочите една хартия.
Ние ви сочим сто победи!
Ние, първа дивизия! Желязната! Славната!
Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!“
Така завършва битката за Букурещ. Възмездието за „кокошкарския“ поход е извършено. Записана е нова, славна страница в българската военна история. Българските войски енергично преследват отстъпващите румънски и руски войски и след тежки боеве фронтът се установява по течението на река Серет. Тази линия се удържа до края на Първата световна война.
ИЗТОЧНИЦИ:
1. Генерал Христо Недялков, „ Действията на 1. Софийска дивизия през световната война; на румънския фронт, въ Влахия“, книжка 2, година 5
2. Генерал Абаджиев, „ 12 пехотна дивизия в Общоевропейската война през 1915-1918 год“
3. Полковник Дончо Терекиев,„ 42 пехотен полк във войната за обединение на българското племе 1915-1918 г.“, 1929 година
4. Капитан Георги С. Георгиев „ Един от първа дивизия“, 1943 година
5. Списание „ Нашата конница“, книжка 2, 1926 година
