Единствената сила, която човекът не може да предвиди, е силата на природата. Стихийните бедствия са най-опасното зло, което не можем да контролираме. И макар българските земи да са в благоприятно географско положение от гледна точка на заплахата от вулканични изригвания или цунами, земетресения неведнъж са сривали цели градове до основи.
Oт историческа гледна точка можем да кажем, че в България системното наблюдаване и изследването на земетресения започва скоро след Освобождението. Преди това говорим за така наречения „досеизмологичен” период, от който има запазени ограничен брой исторически хроники. Първият писмен източник от този период датира от I век пр.н.е., когато земетресение погребва в Черно море античния град Бизоне (Каварна).
Началото на организираното изучаване на земетресенията е през 1891 година от акад. Спас Вацов, наречен основоположник на българската метеорология и сеизмология. През 1892 година е основана Сеизмологична служба към Централна метеорологична станция в София, а малко по-късно, през 1905 година, започва и регистрирането на земетресения със специални уреди, наречени сеизмофрафи. Първият монтиран в България е тип „Омори-Буш“. Това е крайно необходимо, защото страната е с висока сеизмична активност – 97% от територията ѝ е застрашена от сеизмични въздействия, а най-опасните зони са Благоевградка, Софийска, Маришка, Шабленска, Великотърновска и Горнооряховска.
Първото силно земетресение в новата българска история се случва през 1904 година в долината на река Струма. На 4 април за първи път от 150 години Европа усеща два толкова силни последователни труса през интервал от 20 минути. Те са изчислени на 7,8 и 7,2 по Рихтер. Жертвите са над 200, а щетите са огромни. До основи са сринати селата Крупник и Симитли. Големи разрушения има в градовете Джумая (Благоеврад), Банско и Разлог.
Земетресението е наречено Крупнишко, а там и до днес се носят легенди за овчаря дядо Стойне, който бил със стадото си високо над реката в Кресненския разлом, когато изведнъж видял под себе си как земята се разцепила и Струма спира да тече. Дядото разказвал, че водата започнала да потъва в недрата на каньона, а околните ридове се свлекли за секунди. Той се спасил, защото бил на най-високото място и прибирайки се към Крупник станал свидетел как всичко наоколо се променя пред очите му. И така, няколко дни река Струма потъвала в огромна водна пещера, а после си проправила сама съвсем ново корито. Легендата се преплита с географски вярното, тъй като учените наблюдават промяна в целия ландшафт на района вследствие от земетресенията.
За водната пещера се носят най-различни предания. Местните твърдят, че по време на Междусъюзническата война, когато българската войска отстъпва, в тази част на дефилето тя затваря в обръч цяла гръцка дивизия, чийто тела падат в пропастта и изчезват. Същото се повторило и през 1925 година, когато на това място станала развръзката на така нареченият „Петрички инцидент“ и оттогава неприятелите се страхуват от тази местност.
За жалост обаче това не е единственото земетресение, сполетяло България в тези години. Следващото бедствие на територията на страната ни се случва през 1913 година. Епицентърът е Горна Оряховица, а магнитудът на основния трус, продължил 20 секунди, е 7 по Рихтер. Цяла България усеща бедствието, но за Велико Търново и Горна Оряховица последствията са катастрофални. Загиват близо 40 души, а до основи са сринати 80% от сградите, много от които паметници на културата. Стойността на щетите възлиза на 12 316 000 лв.
Ужасът се повтаря 5 години по-късно, когато се случва Софийското земетресение. Неговият основен трус е в 20:58 местно време на 17 октомври 1917 година. Сеизмолози твърдят, че това е най-тежкото земетресение за столицата през 20 век, макар в сравнение с предходните да е само 5.1 по скалата на Рихтер. За щастие то не взима човешки жертви, но довежда до разрушението на десетки сгради и сериозното повреждане на стотици други. Най-тежки са пораженията в района между църквата Свети Седмочисленици и Народното събрание. Една от значително повредените сгради е на тогавашния Министерски съвет, която се намирала на улица „Шести септември“.
Друг голям български град, опустошен от земетресение, е Пловдив. Това се случва през 1928 година в следствие от поредица от трусове между 14 и 25 април. Те са в Маришкия сеизмичен район, а първият трус се случва в деня, когато църквата отбелязва Велика събота. Най-силният от поредицата е на 18 април и е с магнитуд от 7 по Рихтер. В продължение на 11 дни ужасът не спира, а земята се люлее през час с различна сила и непредвидими последствия. Установява се, че една седма от територията на България е засегната. Трусовете се усещат от над 400 хил. души, но най-потърпевши са жителите на Пловдивско. След първия трус Чирпан и Борисовград (Първомай) са изравнени със земята, а след втория една трета от Пловдив е разрушена. Загиват близо 120 души, а още над 500 са ранени. Пострадали са над 240 села в околността. За щастие поради църковните празници много от семействата са извън домовете си. Немислимо е какви щяха да бъдат жертвите, ако в разрушените 402 училища имаше ученици.
Държавата реагира бързо и адекватно на ситуацията, като дори лично цар Борис III посещава разрушените населени места и остава в Пловдив като се ангажира в организиране на първата помощ на пострадалите. Народното събрание създава Дирекция за подпомагане и възстановяване земетръсната област, чиято цел е и научното обследване на земетресенията. Тя финансира строителството на обществените сгради и подпомага пострадалото население. Държавата отпуска 100 милиона лева за възстановяване на щетите. В рамките на три години дирекцията успява почти напълно да отстрани щетите от разрушенията. За това помагат и около 880 млн. лева, които България получава от Обществото на народите. Чешкият журналист Владимир Сис инициира кампания за събиране на помощи за пострадалите от земетресението и успява да събере сума от 160 хиляди крони. Международните помощи достигат над 60 млн. лева от повече от 30 страни.
Следвайки хронологията на събитията, няма как да не споменем и едно земетресение с епицентър извън България, случило се на 4 март 1977 година. Тогава във Вранча, Румъния е регистриран трус с магнитуд 7.2 по Рихтер. В страната ни най-силно е засегнат град Свищов. Там 8-етажен блок и младежко общежитие се срутват за секунди. Под отломките само на тези две сгради загиват над 100 души. На място отива Тодор Живков, а съвременници твърдят, че когато по-късно вижда списъка с жертвите, той се просълзява.
Местните определят града като „потънал в мрак”. Спорно е колко точно са жертвите, защото бедствието се случва в години на информационна мъгла, но в различните версии числата варират между 150 и 250 души. Макар да не можем да назовем точно, едно е сигурно – това земетресение е най-животоотнемащото в новата история на страната.
Десетина години по-късно се случва и последното голямо разрушително земетресение. Те всъщност са две, за които учените твърдят, че са следствие едно от друго. На 26 февруари и на 7 декември 1986 година са регистрирани трусовете в Стражица и Попово, с магнитуд 5.1 и 5.7 по Рихтер. При второто земетресение загиват трима и са ранени 80 души. Безброй много семейства остават без домове, а надеждата им за спокойна зима е отнета. Обстоятелствата довеждат до необходимост много хора да живеят във фургони за дълго време. Ужасът обаче довежда и до промяна за по-добро. След огромните разрушения се взима решение за изменения в законовите изисквания за строежа на сгради.
През първите две десетилетия на XXI век бяхме свидетели на много и различни пророчества, свързани с разрушителни земетресения на територията на България. С облекчение обаче можем да дадем равносметка, че до този момент такива е нямало. Все пак сме длъжни да споменем, че почти ежедневно се случват земетресения, които можем да следим в реално време благодарение на Националния институт по Геофизика, Геодезия и География на следния адрес: http://ndc.niggg.bas.bg/
