От края на Балканската война са изминали над 100 години, за нея има изписани много спомени и исторически книги, има свидетелства на участници и съвременници на събитията. Тази война е оставила голяма следа в народното съзнание и сякаш добрият край на войната скрива тъмната страна на събитията – липсата на сговор между командващите генерали, липсата на качества сред някои от тях, недостатъчно доброто разузнаване и грешки, довели до хиляди безсмислено и неоправдано изгубени животи.
Целта на този материал е да осветли непознати на широката публика факти, използвайки документални свидетелства от мемоарите на Симеон Радев, книгата на генерал Иван Фичев за висшето командване през Балканската война, статии на публициста Велчо Т. Велчев, на руски дипломатически документи от края на XIX век, както и изложение на командващия Пета пехотна Дунавска дивизия генерал Павел Христов до генерал Иван Фичев от 1914 година.
В периода преди Балканската война България разполага с плеяда от военачалници с изключително добра военна подготовка. Вече възрастният патриарх на българската войска генерал Данаил Николаев не е на висша командна позиция. Сред другите генерали особено изпъква стратегическия талант, предвидливостта и безукорните военни познания на генерал Иван Фичев, внук на известния строител Колю Фичето. Със своя талант и безупречна служба блестят и генералите Васил Кутинчев и Никола Иванов, които са началници съответно на първа и втора военно-инспекционни области и бъдещи командващи на отделни армии в случай на война. Началник на трета военно-инспекционна област е покрилият името си с позор генерал Радко Димитриев, организатор на преврата срещу княз Александър Батенберг, беглец в Русия и организатор и подстрекател на бунтове и атентати срещу българските власти, а и прекарал доста години на служба в руската армия.
След сближаването на княз Фердинанд с Русия в края на XIX век, Радко Димитриев се връща в България и е назначен за старши адютант, а после за началник-щаб на Пета пехотна дивизия с щаб в Русе. Много от офицерите в дивизията се отнасят с презрение към него и отказват да му подадат ръка, по думите на генерал Павел Христов. Въпреки печалната си слава, Радко Димитриев стремително расте във военната йерархия на българската държава
Първите планове за водене на бойни действия срещу Османската империя са разработени през 1903 година. Те са осъвременени от началник-щаба на бъгарската войска генерал Фичев през 1911 година и предвиждат войната да се развие на два бойни театъра – Вардарския и Маришкия, като Маришкия е смятан за по-важен с оглед на близостта на столицата на империята Истанбул. Все пак планът на генерал Фичев предвижда на Вардарския боен театър да действа цяла една българска армия.
При сключване на съюзния договор със сърбите генерал Фичев разкрива липсата на какъвто и да било план за водене на война от страна на сърбите, като те систематично настояват, че изходът на войната ще се реши на Вардарския операционен театър. Българският генерал упорито защитава тезата си, че основните сили на империята ще са съсредоточени в Тракия и там е необходимо да бъдат изпратени силни сръбски части, които да помогнат на българската войска. Той настоява също три български дивизии да бъдат отделени за действия в Македония. След като не постигат съгласие по начина на водене на война и разпределението на войските, началник-щабовете на двете армии пишат паметни бележки до своите правителства.
На 16 септември 1912 година е свикано заседание на Министерския съвет, на което са поканени висшите военни – министърът на войната генерал Никифоров, началникът на щаба на армията генерал Фичев и началниците на военно-инспекционните области генералите Кутинчев, Иванов и Димитриев. Докладът на генерал Фичев за състоянието на армията и за състоянието на съюзните армии е изслушан и висшите военачалници докладват, че българската войска може да започне война, ако правителството вземе такова решение. Протоколът от заседанието на министрите е приподписан от генералите. На следващия ден е обявена обща мобилизация.
Предстоящата война поставя въпроса за висшето военно командване, в българското правителство битува мнението да бъдат извикани генерал Савов, намиращ се в оставка от 1907 година след скандала „Шарл и Жан“ за корупция при доставка на патрони за армията през 1903 година. Обвиненията в корупция срещу генералите Савов и Рачо Петров остават недоказани, а отговорният редактор на вестник „Мир“, който публикува материал по темата през 1906 година е осъден за клевета от обвинените в корупция генерали. На 20 септември 1912 година генерал Фичев е на аудиенция в двореца и цар Фердинанд изразява желание да върне генерал Савов на висока позиция в армията. Понеже самият цар иска да запази за себе си поста главнокомандващ, а Фичев е началник-щаб, за генерал Савов остава позицията „офицер на лично разпореждане на главнокомандващия“.
Двамата генерали са пълни противоположности като характери по думите на Симеон Радев. Колкото Фичев е предвидлив и предпазлив, толкова Савов е самоуверен. Докато Фичев е надарен като стратег, то Савов открито признава, че силата му е на бойното поле. Различията между двамата са добре известни и те нямат високо мнение един за друг. Генерал Савов си служи с думата „поплювко“ по адрес на Фичев, а Фичев не може да спомене името на Савов без да изпадне в ожесточен монолог. С цел да укроти темперамента на своя стар нов колега, генерал Фичев предлага на царя да назначи Савов като „помощник-главнокомандващ“ , без да има командни функции. Предложението е прието и на 5 октомври 1912 година започва Балканската война.
Планът на българския началник-щаб е прост – да настъпи с Втора армия на генерал Иванов към Одрин и да блокира противника там, Първа армия на генерал Кутинчев да настъпи вляво от Втора армия – между Одрин и Лозенград, а Трета армия на генерал Димитриев да се придвижва зад Първа, прикривана от Конната дивизия на генерал Назлъмов и да нанесе удар по десния фланг на османската имперска армия при Лозенград. Подобна тактика с усилен фланг и изненадващ удар по фланга на противника прилагат българските пълководци още от Първата българска държава и то с голям успех. Генерал Димитриев разполага с Четвърта дивизия на генерал Климент Бояджиев, Пета дивизия на генерал Павел Христов и Шеста дивизия на генерал Православ Тенев.
Информацията за разположението на противника е, че турците разполагат с три дивизии в Одрин под командването на Шукри паша, три дивизии в Лозенград под командването на Махмуд Мухтар паша и между тях един отряд в Селиолу. Настъплението на трите армии се развива успешно до 8 октомври, когато неочаквана телеграма от фронта съобщава на Щаба на Действащата армия за значителни противникови сили, устремили се към незаето от български войски пространство близо до Одрин. Началникът на Щаба на армията издава поверителни заповеди до командващите отделните армии да бъда предпазливи и да пазят фланговете си, както и как да действат при силна противникова атака. Дадени са нареждания да се разузнае максимално добре разположението на противника. По думите на Симеон Радев, генерал Фичев отправя чрез доктор Стоян Данев молба към правителството да иска намесата на Великите сили. Царят е бесен и доверието му към генерал Фичев спада драматично.
За 9 октомври е предвиден гениалният ход на войната – ударът на Трета армия по Лозенград. Като голям стратег, Фичев е разработил плана си до най-малки подробности. Конната дивизия трябва да свали прикритието на Трета армия и да разузнае района между Одрин и Лозенград. Трета армия трябва да удари по Лозенград. Отклонения от плана не бива да се допускат, за да не се компрометира стратегията за водене на война и да не се ликвидира ефектът на изненадата.
Именно тук се проявява липсата на командни качества на генерал Димитриев. Подчиненият му командир на Пета пехотна Дунавска дивизия пише поверителен доклад до генерал Фичев през 1914 година, в който са описани подробно и аргументирано всички грешки на Радко Димитриев. Известният още като „Радкото“ освен изключително позорната си биография на превратаджия е човек, който очевидно не притежава качествата да води армия. Поради недобре организираното разузнаване голяма част от Трета армия се натъква на подалите се напред от Лозенград дивизии на Махмуд Мухтар паша, като Четвърта дивизия на генерал Бояджиев води срещен бой с две противникови дивизии край Ески полос, а Пета дивизия на генерал Христов среща една дивизия край село Ериклер.
Победата на Пета дивизия е изтръгната в последния момент, а генерал Христов предлага на генерал Димитриев Четвърта дивизия да ангажира противника пред себе си, а Пета и Шеста дивизии да нахлуят в Лозенград призори на 10 октомври, като отрежат пътя за отстъпление на основните сили на противника и обхванат фланга и тила на корпуса на Махмуд Мухтар паша. Предложението е отхвърлено и вместо това на дивизиите са издадени разпореждания с маневри да се приближат към Лозенград. На следващия ден тщеславният генерал Димитриев разпорежда цялата Шеста дивизия, оставена като резерв, да го приветства с възгласи. Така противникът разбира местоположението на българските резерви, а генерал Христов, който води боя на дивизията си, се убеждава окончателно в несъстоятелността и командирската непригодност на своя пряк началник.
След упорита съпротива, турците започват отстъпление, но генерал Димитриев прекратява боя в 4 след пладне и така дава възможност на Махмуд Мухтар паша да се измъкне от обръча заедно с войските си и да изостави Лозенград. Слабите нерви на командващия Трета армия предизвикват неспокойство в щаба, като при донесение на офицер за свръзка за разгром на Първа дивизия на генерал Тошев при Селиолу Димитриев изпада в паника и заповядва на целия си резерв да тръгне към Селиолу. Полковник Азманов се заема със задачата да съобщи това на Шеста дивизия, качва се на кон и тръгва в галоп към генерал Тенев и неговата Шеста дивизия, а после други офицери от щаба дълго го гонят, тъй като донесението се оказва невярно.
Лозенград пада в ръцете на Трета армия на 11 октомври. Вместо да преследва противника, позовавайки се на заповед от генерал Фичев, генерал Димитриев остава на място, и си организира тържествено посрещане и парад. Мемоарите на турските командващи свидетелстват, че ако българите са ги преследвали настойчиво, дивизиите им са щели да попаднат в плен или да бъдат окончателно разбити. Радко Димитриев хвърля вината за спирането на генерал Фичев, който според него бил издал тази заповед от завист. На 12 октомври генерал Христов напомня на своя началник за грешките му в предходните дни, като отговорът е, че не е в негов интерес да разгласява тези факти.
Така е пропусната възможността да се нанесе решителен удар върху лозенградския гарнизон в самото начало на войната и да се ускори нейният край. Генерал Димитриев остава три дни заедно с цялата си армия в Лозенград и околностите, без да си осигури стабилно охранение, а спечеленото по този начин време турците използват, за да се окопитят и устроят на линията Люлебургас-Бунархисар.
