Невинаги когато наричаме Стара Загора града на правите улици си даваме сметка какво е преживял той, за да разполага с това градоустройствено благо днес. Османската победа в битката за града по време на Руско-турската война завършва с пълното му опожаряване. Още по-рядко се замисляме, че в своята динамична история София също е била изправена пред такъв трагичен момент.
При приближаването на генерал Гурко към София османците разбират, че влизането му ще е последният ден, в който те ще са господари на града. Тъй като в София са разположени множество стратегически складове с боеприпаси и храни, които не трябва да попадат във вражески ръце, те предприемат този отчаян ход. Ход, осуетен от едни неочаквани герои…
Както по време на друг критичен за столицата момент – бомбардировките през 1944 година, които предпоставят красивата саможертва на българските летци, така в края на преломната 1877 при страшната заплаха от умишлено изпепеляване се появяват други доблестни мъже, които да изложат себе си на риск, без да са задължени да го правят.
Когато османският офицер Осман паша уведомява чуждестранните консулства за своите намерения да изравни София със земята, за да могат да напуснат града преждевременно френският вицеконсул Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге и неговият италиански колега Виторио Позитано отказват, забравяйки, че като консули те са призвани да защитават интересите на народа, от когото са изпратени. Въпреки това човечната им същност ги подтиква да се опълчат на пашата и да останат в София, а дипломатическият им ранг им позволява това съзнателно бездействие да се окаже достатъчно, за да спаси града и неговите жители от огъня.
На вицеконсулите, с чиято намеса София е спасена не им се налага да жертват животите си, но излагането им на риск е напълно реално. В разгара на Априлското въстание, на 7-ми май 1876 година, в Солун са убити френският и германският консули. Недвусмислено доказателство, че личността и животът на дипломатическите представители в Османската империя далеч не са неприкосновени въпреки статута им.
Към имената на Льо Ге и Позитано, които за пореден път доказват приятелското си отношение към българския народ, трябва да споменем и това на австроунгарския консул Йозеф Валхард. Той също се присъединява към позицията на двамата си колеги. Тук обаче ще ви разкажем за първия от тримата изброени.
Льо Ге е първият френски дипломат, който е изпратен като постоянен представител в София. Той е роден на 11-и септември 1833 година в село Кюйе, разположено в северозападна Франция, в семейството на провинциален нотариус. Също получава юридическо образование, но не продължава пътя на баща си, за да достигне до висок дипломатически ранг, от позицията на който да неговото човеколюбие и чувството му за справедливост да бъдат от полза на възможно най-широк кръг от хора. За наше щастие интересът го тегли в посока югоизток и в частност към народите в Османската империя. Знаейки множество езици, сред които турски и персийски, неговата дипломатическа кариера също се развива на изток от родината му. Льо Ге е дипломатически представител в арабските ѝ разклонения – първо в Александрия, а после и в град Джида на Червено море и Тунис, за да се завърне на европейския континент, озовавайки се в града, който по-късно ще спаси.
Освен със спасяването на бъдещата столица, френският алтруист ще бъде запомнен като голям приятел на България и с други пробългарски позиции. През целия двугодишен престой в столицата, Льо Ге многократно изразява своята много критична позиция към Османската империя като цяло и към конкретни нейни политики. От него разбираме, че пощата от София към столицата Истанбул се събира само два пъти в седмицата, а между София и главния град на вилаета Русе само веднъж. Това затруднява както ежедневните му работни задачи, така и докладите, в които алармира френското посолство в Истанбул за тежкото положение на този народ в европейската част на империята. Цените също не отговарят на качеството. Французинът изчислява, че през 1875 година дава близо 10% от своите разходи за живот за пощенски услуги – 408,80 френски франка. В своите „Дипломатически доклади от София 1975 – 1977“ Льо Ге запознава френскоговоряща Европа с проблемите на българския народ и неговите опити за промяна на статуквото в неравна борба още от четата на Хаджи Димитър та до Руско-турската война.
В този ред на мисли не е изненада взаимната симпатия, която той и българският народ изпитват един към друг. Тя е засвидетелствана още през 1879 година, когато софиянци удостояват техния приятел с именувана на него централната улица, носеща и до днес името Леге. Можем само да гадаем колко непонятно за местните е звучало и сложно за произнасяне е било френско име Льо Ге, заменено от доста по-приемливото от шопска гледна точка Леге, с което и до днес българите показват своята почит.
Льо Ге е един от чужденците, които приемат присърце българската кауза по време на Априлското въстание. Благодарение на неговата височайша намеса от позицията на вицеконсул на Велика сила, са оцелели много от преследваните от османските власти бунтовници.
След Освобождението французинът прекарва известно време в Босна, но скоро се връща в българските земи като сменя само местонахождението си. В Източна Румелия той е назначен за вицеконсул в Бургас. Непосредствено след Освобождението, в края на 1878 Льо Ге пристига в отдалечения пристанищен град, където се задържа само една година, но допринася за неговото депровинциализиране и европеизиране.
Към малките, в онзи момент провинциални градове в Османската империя Льо Ге не би трябвало да изпитва никакви сантименти или задължения. За него София и Бургас са просто места, в които съдбата му е отредила да прекара една малка част от живота си. Единствената подбуда за спасяването на бъдещия представителен град на България са човечността и състраданието, които не позволяват на тези човеколюбци да останат безразлични към спасението на невинни хора. Така вместо най-тъжния ден в хилядолетната си история, София е спасена, за да преживее бързия възход като млада столица. Бурното ѝ развитие продължава и до днес, когато София е атрактивната европейска столица, която привлича все повече хора за техен дом. За няколко дни или за цял живот.
