Годината е 1791, група от няколко български семейства, натоварила част от покъщнината си на коне и мулета, се изкачва по склоновете на планината. Когато стигат до първия хребет, те се обръщат с насълзени очи и поглеждат към родното си село Омоцко и се прощават мислено с роднини и приятели, с бащиното си огнище. Поемат по безкрайните пътища на империята в търсене на мир и щастие.
Днес ще ви разкажем за тяхното пътешествие и това на техните съселяни от селата на Костурско и Корчанско към района на Брацигово и Пазарджик.
През втората половина на осемнадесети век централната власт в Османската империя е видимо отслабнала за сметка на силата на местните първенци – аяните (думата е арабска и означава „очи“). Слабата власт на султана е причина да започнат кървавите времена на кърджалийските разбойнически банди. С течение на времето гъсто населените с българи райони на Костурско и Корчанско, и по точно селата Слимница, Орешче, Омоцко, Долно Куманичево, Горно Куманичево, Горни Несрам, Долни Несрам, Загоричане и други, са подложени на системно насилие от страна на въоръжени банди албанци.
Районът е планински и селата са с малко и неплодородни земи. Българите са сръчни и добри майстори, със стабилен занаят, основно дюлгери (строители) и пътуват надалеч, за да работят и да издържат семействата си. Когато родните им села са заплашени, а семействата им – застрашени от изтребление, част от тях взимат решение да се преселят на по-мирно място за живеене.
Първото по-голямо населено място в Корчанско, което става жертва на бандите е град Москополе, цветущ град с хубави църкви и печатница с гръцки и латински букви, което е опожарено и разграбвано на няколко пъти през втората половина на осемнадесети век. Положението на българите в района се влошава значително след възхода на един способен албански разбойник – Али от Тепеделен. Али от Тепеделен успява да стане доверено лице на властта и аянин на Янина (днес град Йоанина, Гърция). Той толерира своите сънародници албанци и скоро положението на българите става нетърпимо.
Али от Тепеделен се превръща в могъщия Али паша Янински, налагайки властта си над обширни райони в Епир, Албания и Македония. Постепенно се отцепва от Османската империя, а българите на няколко вълни между 1760 и 1791 година напускат родните си села и тръгват да си търсят щастието на друго място. Най-голямата вълна на преселения е през пролетта на 1791 година, изселват около 150 семейства. Споменът за това пътуване е врязан в паметта на потомците на тези хора до ден днешен. Много от изселниците умират по пътя от преумора, глад или болести. Маршрутът е Костур-Воден-Тиквеш-Петрич-Неврокоп (днес град Гоце Делчев).
Тук, в село Ковачевица остават десет рода и основават така наречената „арнаутска махала“. В земите на днешна България през осемнадесети век понятие „Македония“ не съществува, така че хората от Костурско и Корчанско са наричани „арнаути“, а мястото, от което идват – „Арнаутлук“. Езикът им бил чисто български, говорели бързо и отсечено със следи от старобългарския носов говор. Арнаутите съкращавали по специфичен начин някои лични имена, като например – „Доле“ (Тодор), „Анго“ (Ангел) и „Циле“ (Васил). Тези съкращения се ползват и днес в Брацигово и околните села.
В края на пролетта мъчениците-преселници достигат до поляните над село Батак и молят батачани за помощ – те са гладни и уморени. Батачани приемат „арнаутите“ в къщите си, нахранват ги и се грижат за тях. В Батак остават други десет семейства и преселниците продължават към Пещера. Там остават по-дълго време и за да преценят къде да се заселят за постоянно, изпращат пратеници в околните села – Брацигово, Кричим, Козарско, Жребичко, Црънча, Паталеница, Дебращица и други. В някои от селата намират свои земляци, дошли с предишните преселнически вълни.
Изборът им пада върху близкото село Брацигово, където остава основната група семейства, а в Пещера, Перущица, Козарско, Црънча, Паталеница и Дебращица се заселват малки групи, като впоследствие част от тези семейства се преселват при роднините си в Брацигово. В памет на избавлението си, „арнаутите“ изграждат чешма край село Брацигово, на която написват „Во время избавления, согради сей източника за спомен на преселването лето 1791, 7 юлия.“
Но и тук местните първенци са всевластни – в Брацигово се разпорежда Скерлат Кьосеилия, а в Татар Пазарджик – родът на Каванозовците (Гаванозоглу). Заселването в Брацигово подлежи на одобрение и от двамата местни феодали. Докато чакат разрешение, „арнаутите“ се заселват на мястото на село Преврен, в близост до Брацигово. За да склонят Каванозовци, те изпращат своите първенци в конака в Пазарджик и сключват споразумение – няколко тайфи (групи) дюлгери да поддържат седемте чифлика на бея в Пазарджишко и да му доставят определено количество дървен материал, в замяна на неговото съгласие да се заселят в тези земи. Така минават няколко години и най-накрая „арнаутите“ се заселват в Брацигово.
Веднага след установяването си, преселниците започват да строят здрави къщи, с мазгали (бойници) и зидани каменни дувари (огради). Така те правят от къщите си малки крепости. В допълнение на това, построяват мелници и бичкиджийници по брациговската река. Развитие получават занаятите, които „арнаутите“ донасят от родните си места (на първо място дюлгерство, шарланджийство, сапунджийство, дърводелство, а от 1831 година и отглеждането на маслодайна роза) и скоро селището се превъръща в оживено икономическо средище. Дюлгерите отново започват да пътуват из империята и да строят, като част от тях останават в самото Брацигово и Пазарджишко.
Разликата между преселниците и местните е чувствителна. Местните в Брацигово са мърваци, така се наричало населението в Пазарджишко, и в село Брацигово се занимавали с примитивно въглищарство и коларство. „Арнаутите“ били смели и предприемчиви хора, със стабилни занаяти и добри професионални умения. Някои от тях били прочути строители, пътували из днешна Турция, Македония, България, Гърция, Албания, а други минавали през Адриатическо море, за да работят в Италия. Сблъсъкът между двете общности бил неизбежен.
Преселниците с основание се отнасяли с превъзходство към мърваците, а те им отвръщали, че били бедни и много горделиви. Когато се срещали по улиците, извръщали глава настрани и изобщо не се поздравявали. Двете общности живеели в отделни махали,не се събирали по седенки и не се сродявали. Неприязънта се поддържала жива и в Брацигово до средата на 20 век е запазена „закачлива“ песен – „арнаутките“ запявали:
„Станте, станте, мървакини, мървакини ахмакини….“
От мървашката махала им отговаряли:
„Станте, станте слимничанки, слимничанки, омоцчанки…..“
Когато все пак започват да се сродяват, имало огромен спор между сродяващите се родове каква носия ще носи бъдещата съпруга, която отива в „другата махала“, като накрая „арнаутите“ намират компромисно решение – момичетата, които се омъжват за момче от другата общност, да носят панагюрска носия.
Костурчани много държат на образованието и изпращат децата си да учат в Кричимския манастир, а впоследствие поддържат добро за времето си училище в самото село Брацигово. През XIX век е трудно да се намери неграмотен човек в селото. Понеже част от уговорката им с Каванозовци е да бъдат освободени от ангария в чалтиците (оризищата) на бея в Пазарджишко, селото им става притегателна сила за много недоволни българи от района, които се заселват в Брацигово и се учат на занаят от „арнаутите“.
Преселниците поставят началото на една от най-влиятелните архитектурни школи през българското Възраждане – Брациговската. Под техните ръце излизат архитектурни паметници като Рилския манастир (възстановен през първата половина на 19 век), църквата „Свети Крал“ („Света Неделя“) в София, камбанарията на църквата „Свети Йоан Предтеча“ в Брацигово, както и редица църковни, обществени и частни сгради и съоръжения в и отвъд пределите на днешна България.
През април 1876 година потомците на преселниците въстават „като един“ и под ръководството на Васил Петлешков, поп Никола Троянов – поп Сокол и Георги Ангелиев удържат Брацигово в 16 дневна обсада от страна на башибозука. Брацигово се предава на редовната турска армия и е едно от малкото населени места, неразрушено след погрома на Априлското въстание.
Споменът за арнаутите е жив и до днес, като в Брацигово има улица „Костур“ (на улица “Костур“ 1 се намира историческият музей на града), благодарение на усилията на местни родолюбци родовете са проучени, включително от кое село в Костурско са дошли и от няколко години се организират екскурзии до родните места на предците.
През 2015 година общогражданският комитет „Памет“ град Брацигово под ръководството на големия родолюбец и виден местен общественик господин Владимир Батаклиев отпечата фототипни издания на няколко книги, свързани с историята на този край. Най-известните от тях са „Брациговските майстори – строители“ на архитект Пею Бербенлиев и Владимир Партъчев от 1963 година и „История на брациговското въстание“ от народните учители Никола Петлешков и Иван Йеремиев от 1905 година. Средствата са събрани чрез дарения от признателните потомци на героичните брациговци и други родолюбиви българи.
