„The Outlook“ е американско ежеседмично списание, което излиза в периода 1870-1935 година. С годините то се утвърждава като едно от най-популярните издания, информиращо своите читатели, както за значимите световни събития, така и за вътрешнополитическия американски живот. В началото на XX век списанието е сред най-реномираните американски периодични издания, наред с „The Independent“ и „The Nation“. По това време в „The Outlook“ пише и бъдещият американския президент Теодор Рузвелт.
В броя си, излязъл на 8 февруари 1913 година, списанието помества материал, който озаглавява „Победоносната България“. Той е дело на специалния пратеник Алберт Едуардс, който има задачата да обясни на американската аудитория какво представлява българската държава, защо българите имат желание да воюват и какъв е техният национален идеал. Вероятният повод за командироването на Едуартс в далечна България са неочакваните и забележителни победи на Българската армия в хода на Балканската война. Те удивляват света и го кара да обърне погледа си към България.
Повествователният похват на автора е истински интересен – освен преки свои впечатления, той преразказва детайлно и някои от срещите си с обикновени българи. Това допринася читателят максимално да се пренесе в атмосферата и да усети духа на епохата – нещо безценно от днешна гледна точка.
В следващите редове ви представяме първа част на материала, който публикуваме в няколко части поради големия му обем.
В Западна Европа и Америка прогресивната демокрация се противопоставя на войната. Във Франция особено, страхът от цезаризъм, от новия диктатор принуди мнозина от прогресивно мислещите да сочат военния дух за основното препятствие пред развитието на свободната демокрация.
България има една от най-прогресивните конституции в света. Налице е всеобщо избирателно право за мъжете и една законодателна камара. Но от по-съществено значение е не формата на нейните институции, а духът на народа. Голямата част от населението обработва земята. Съществуват по-малко от стотина селскостопански имота, надхвърлящи двеста и петдесет декара. Но от приблизително 700 000-те семейства формиращи населението, 550 000 притежават своите собствени стопанства. Няма друга страна, в която богатството да е толкова равномерно разпределено. Българската демокрация, защитена от либералната ѝ конституция, няма защо да се страхува от безконтролна автокрация. Няма аристокрация свързана със земята, на която да се противопоставя. От друга страна индустриалната плутокрация не се е разраснала толкова, че да застрашава нейното съществуване. България е толкова свободна по форма и дух, колкото всяка демокрация, постигната от човешката раса.
И все пак нацията се обяви единодушно за тази война. Вероятно цар Фердинанд е действал най-открито в опозиция на волята на народа, именно при отказа си да обяви война през 1908 година.
Духът на демокрацията, който тласна правителството на България в тази кампания, отличава тази война от която и да е друга, която светът е виждал в продължение на много години.
През последните няколко месеца почти всяка столица в Европа е била свидетел на внушителна демонстрация на неприязънта, която демокрацията изпитва към войната. Повечето от въоръжените конфликти през последните години са последица от династични спорове. A всички политически партии, които подкрепят господството на народа, са определено пацифистки.
Противоречивият парадокс, предлаган от прогресивната демокрация на България, е лесно обясним. Тук всеки човек на възраст над тридесет и четири години се е родил роб на Турция. Само една изкуствено създадена линия разделя страната от това, което до преди два месеца е била турската провинция Македония. Няма българин, мъж, жена или дете, които да не са виждали „бежанците“, които да не са чували разказите на „жертвите“ за истории на убийства и насилия на майчиния си език. Повечето от тези истории са твърде ужасяващи, за да бъдат разказани на английски език. Така че описанията, които сме чели в нашите вестници, за жестокостите в Македония, бяха не само съкратени, но също и цензурирани. Но докато не чуеш тези истории с пълните им подробности, не е възможно да разбереш духа на тези хора.
Онзи ден се срещнах с една млада жена на двадесет и пет години, която изглеждаше на шестдесет. Тя ми разказа историята си на английски, защото е получила образование в Американското училище за девойки край Константинопол. Омъжена на двайсет, тя заминала заедно със съпруга си през границата, за да отвори училище в малко българско село в Македония. Една вечер башибозуците нападнали селото. Те съблекли дрехите на учителя и жена му и ги вързали на дърветата с ръце, прострени в подигравателна имитация на разпятието. Какво се е случило с невръстната ѝ дъщеря, жената не знаеше; може да са я хвърлили в кладенеца или на свинете; може да са я отвели да бъде робиня в някой харем. Но жената гледала как съпругът бил измъчван пред очите ѝ. Зверовете, след като приключили с него, тъкмо насочили вниманието си към нея, когато една българска чета дошла на помощ. Приятелите ми ми казаха, че през по-голямата част от времето жената е наред, но понякога умът ѝ започва да блуждае и тя мисли, че отново е младо момиче в навечерието на сватбата си.
Още от годината на тяхната независимост, 1878, една и съща история се повтаря отново и отново, често и с по-лош край; защото тази жена е извадила по-голям късмет от повечето български жени, попаднали в ръцете на башибозуците.
Не минава и една година, без някое ново издевателство в Македония да изпрати нови бежанци отвъд границата, в търсене на подслон сред техните „свободни братя“ – бежанци с осакатени тела, побелели коси и объркани умове.
Спомням си истории за нашата Гражданска война, които съм слушал като дете. Някои от старите аболиционисти често идваха у дома. Те смятаха, че цялата смърт и унищожение през 60-те години е малка цена в името на прекратяването на човешкото робство. За българите въпросът не е да се изправят неправдите за друга раса. Те се борят за освобождаването на собствената си плът и кръв. А историите, които съм чувал тук от бежанците, са по-лоши от всичко, което г-жа Стоу е намерила и вплела в „Чичо Томовата колиба“.
От своето освобождение през 1878 година българите в северните територии никога не са се отклонявали от своята цел да освободят целия си народ от турците. С цената на големи жертви, огромно търпение и невероятно умение, те са се организирали в армия. Когато дошъл великият ден, те всички са били готови. Всеки е знаел какво се очаква от него и не е имало никаква нерешителност или пропуск в никое начинание. Мъжете не били отвеждани за сбор под знамената. Те са се надбягвали към наборните центрове. Когато заповедта за мобилизация е издадена на 30 септември, военните офицери очаквали, въз основа на наученото във военните училища в Западна Европа, да се явят 75 процента от мъжете в повиквателните списъци; 92 процента отговарят на повиквателната.
До 17 октомври мобилизацията е приключила и армията, разпределена в три дивизии, е концентрирана на границата, всички в готовност за настъпване. Това, в страна с толкова малко железопътни пътища, е безпрецедентна бързина. На следващия ден е обявена война. И сега един мъж на всеки четирима е мобилизиран. Тази малка страна, с население, като се изключат турците, по-малко от град Ню Йорк, има половин милион мъже на бойното поле.
Край на първа част. Продължете към втора тук.
Оригиналът на материала може да откриете тук.
