За него Златю Бояджиев казва: „Животът е къс ден. Радостта е кратка. Затова виж слънцето, Цанко, ти идеш от света на званите. Дай на хората венци от слънчеви лъчи.“
Художникът Александър Стефан (Цанко) Лавренов е роден на 24 ноември 1896 година в Пловдив. Както сам той признава, край люлката му са играли последният зрак на деветнадесето и първата зора на двадесетото столетие. С името Стефан изобщо не се е записвал, а Александър се сторило на прабаба му толкова дълго, че тя му викала Цанко. След няколко недоразумения между счетоводители и касиери, накрая през 1953 година, с подмяната на паспортите, той официално става Цанко Лавренов.
Веселите истории обаче започват от самото начало на семейството му. Майка му Силвина е учила в девическия Френски колеж в Одрин, Турция и е преводач на генерал Виктор Дандевил, който бил отседнал в тяхната къща. Към 15-16-тата й година започват да я сватосват – дъщеря на търговец – за чужденец, висш чиновник от барон Хиршовата железница. Тя обаче харесва слугата на дядо си – Иванчо. Въпреки че бил против, накрая баща й се съгласил на сватба, понеже му казали, че ги видели да се целуват. Така на сватбата нейните роднини са като на погребение, а майка й – с черна кърпа като в траур.
Почти четири десетилетия художникът живее в семейната къща на ул. „Граф Игнатиев“ (по-късно бул. „Г. Димитров“, а сега бул. „Цар Борис III Обединител“). Дядото (който свирел на кларинет и флейта) направил макет от тънки дъсчици на двукатната къща-мечта, извикал майсторите и им казал: „Е такава къща искам да ми построите. Направете си сметката колко ще ми поискате за работа. И да почваме.“
Отделенията Цанко учи в Пловдив, после продължава във Френския колеж „Свети Августин“. С духовия оркестър на колежа изнасяли концерти в страната и посетили и Одрин. Тук, в джамията Султан Селим, изкачили се на най-високото минаре, учениците решили да запеят националния химн „Шуми Марица”. Перовете (отците) били нервирани, че може да стане дипломатически въпрос, но българският консул приветствал момчетата с думите: „Учете се добре, за да служите достойно на отечеството ни!“
След детската мечта да стане музикант, после писател, накрая Цанко разбира, че ще стане художник. За да стигне до колежа, близо до реката, той минава през малебиджийницата на Джумаята, бакърджийската чаршия, Капана, арменския квартал, рибния пазар и стария Пловдив – по-късно отразени в негови рисунки.
Както казвал баща му в дюкяна: „Mоите синове нямат ищах за търговия – единият е чалгаджия (братът), а другият (Цанко) – ще става бояджия. Всеки с дарбата си. Лош занаят няма.“
През 1920 година Цанко заедно с брат си заминава да учи във Виена и се записва в частното училище Санта Ана, за подготвяне за изпитите във Виенската художествена академия. По-късно обаче учи живопис при проф. Бертхол Льофлер. Той му казва: „Като ви гледам, млади момко, който идете от страна с такива художествени богатства, чудя се на решението ви да учите изкуство у нас! Та ние, модерните западни художници, се учим от вашите икони. На ваше място не бих напуснал отечеството си. Бих учил там, на самото място, за да пия от извора. Вглеждайте се задълбочено във вашето народно творчество. От него ще научите много повече отколкото това, което ние можем да ви дадем.“
Австрия преживява икономическа криза, в резултат на което студентите-чужденци са освободени без гаранция за по-нататъшно следване. Завърнал се в Пловдив, Цанко навлиза в земеделието – обработване на ниви и главно отглеждане на тютюн. В същото време рисува и участва в изложби на Дружеството на южнобългарските художници, публикува статии за изкуството. През 1925 година посещава Италия и се запознава с монсеньор Ронкали и папа Пий XI.
Като самоук художник утвърждаването му сред възпитаниците на Художествената академия е свързано с много разочарования. По повод негова изложба, за едни и същи картини в пресата се появяват и възторжени и отрицателни отзиви. Оценили неговия изключителен талант, някои видни български творци му оказват безкористна подкрепа. Помагат му да отиде до Атонските манастири, където художникът навлиза надълбоко в света на старобългарското и византийско изкуство. Там преоткрива нови истини за българската история.
„Сред всички тези български паметници и надписи никъде няма ни дума, ни слог за отец Паисий – с тъга споделя художникът. Когато посетил килията на автора на „История славянобългарска“, я намерил „превърната в склад за прогнили дюшеци и юргани“…
Родът му е бил католически. Години по-късно той променя вероизповеданието си, за да се ожени за Йорданка Базънова, която му е втора съпруга. Преди това е бил женен за видна пловдивска дама на име Павлина. С нея живее по-малко от година, но процесът около развода продължава дълго. Католическата църква не позволява повторни бракове. Затова Цанко се покръства. С Йорданка се женят през 1942 година. Всичко това не е прието особено добре от роднините му. Но той вече е достатъчно известен. Картините му се купуват, макар че никога не е завършил рисувално училище.
Голям срив за него е 9 септември 1944 година, когато художникът вече живее в София и остава без препитание и на издръжка на съпругата си. Всичко се преобръща наопаки, художественият живот е замрял.
През 1947 година в мизерията се ражда и единствената дъщеря Силва. Чак през 1958 година получава голямото признание – първо в Европа, а после у нас.
Лавренов отказва да продава своите картини на световни музеи и галерии, на частни колекционери. Издирва и откупува картини, продадени преди години. „Един живот не стига“, пише Цанко Лавренов в писмо до приятел.
Лавренов живее в Пловдив до 1940 година, след това се установява в София, където умира през 1978 година. Днес Художествената Гимназия в Пловдив носи неговото име.
