Човек с много дълбоки научни и обществени интереси, проф. д-р Асен Златаров олицетворява най-ярките проявления на българската академична история. Всестранното развитие на професора може да бъде доловено както в неговите разностранни обществени интереси, така и в тясноспециализираната му сфера –биохимия и химия на хранителните продукти. Днес тези дялове не могат да се „оплачат“ от липса на обществен интерес към тях, но близо един век по-рано изследванията на Златаров го превръщат в пионер, поне в България.
Асен Златаров обаче не се вглъбява единствено в тези дялове, обръщайки внимание на природните науки като цяло. В цялата си кариера ученият има над 660 публикации. Въпреки загатнатите многостранни заложби на Златаров, в наши дни твърде малко хора са запознати с неговия живот.
Иван-Асен Христов Златаров, е роден в Хасково на 4-ти февруари 1885, само няколко месеца преди Хасково да се съедини с княжество България като част от Източна Румелия. В синхрон с годините на национален подем е и патриотичното име на бъдещия професор. Той е кръстен така в чест на победата на славния български цар Иван Асен II в битката край хасковското село Клокотница. Академичният му път е дълъг и разнообразен, започвайки в Софийския университет, продължава в Женева, където той завършва химия през 1907 година и бива прекъснат чак от смъртта му. В швейцарския град един от преподавателите му е известният химик Карл Гребе. Преди да започне да омайва студентите си със знания, Златаров за кратко преподава и в Пловдивската мъжка гимназия през 1908 година. През същата година получава и титлата „Доктор по физика и химия“ от университета в Гренобъл.
Любовта на Златаров към изследването на храните се заражда в Мюнхен, където той специализира „Хранителна и съдебна медицина“. Както почти всеки млад българин, и той се включва във войните за национално обединение през второто десетилетие на миналия век. През Балканските участва като инспектор по хигиена и хранене, а през Първата световна – помага в няколко военни болници, преди да бъде назначен във военновременния Комитет за стопански грижи и обществена предвидливост.
През 1921 година излиза един от най-забележителните научни трудове на Златаров – „Основи на науката за храненето“. От 1922 година Златаров е доцент по биохимия във физико-математическия факултет на СУ, а от 1935 – редовен професор. Да се говори само за кариерата на Златаров зад катедрата и пред студентите би означавало да се пренебрегнат всички останали негови интереси, а те са твърде забележителни. В Златаров съжителстват трудно съвместими поне на пръв поглед с основната негова дейност призвания – писател, публицист, поет, борец за човешки права и литературен критик. На 20 години издава първата си стихосбирка „Според настроението. Волни стихове“, а през 1924 година Златаров става част от литературния кръг „Стрелец“, който включва още проф. Константин Гълъбов, Фани Попова-Мутафова, Атанас Далчев и други. Като участник в него химикът дори има издаден роман.
В публицистичната страна на професора правят впечатление левите му наклонности. Те биват затвърдени от престоя на Златаров в Санкт Петербург и в Москва, който през 1936 година той описва във „В страната на съветите“, В книгата си той изразява възхитата си от града, конгреса в който взима участие и градежа на „работническото царство“. Въпреки това професорът не приема безкритично установилия се „нов ред“ в Съветския съюз и най-вече революционния път към установяването. Златаров се чуди на идеализирането на Ленин и Сталини задава логичния въпрос: „Няма ли и тъмни, и жестоки, и нечовешки страни и прояви при епохата на войнстващия комунизъм?“
Най-голямо влияние за увличането по левите идеи оказва създателят на френската социалдемократическа партия и деец на международното социалистическо движение Жан Жорес. С френския пацифист, когото определя като свой кумир, Златаров дори има честта да се запознае. Това се случва през 1908 година, когато българинът още е студент в Женева. Друг фактор, с който трябва да се съобразим е, че българите по царско време, отдали се на антифашистка дейност са имали съвсем различна представа за социалистическия строй от нашата. Много от тях се отричат от новия строй след 1944, виждайки ясно, че тяхната идея за комунизъм се различава коренно от действителното му проявление. От свидетелствата, които са ни останали за чистотата на убежденията на професора, ние можем да предполагаме, че и той би постъпил така, ако беше доживял тези времена.
Освен това в статията „Културността в служба на родината“ проф. д-р Златаров защитава евроцентричния цивилизационен модел, нещо нетипично за днешните леви дори в Западна Европа. „Ние трябва да вземем от Запада всичко, което го прави да ни превъзхожда: с пълни шепи трябва нашият интелигент да граби от духовната съкровищница на германци, англо-сакси и латини. Няма опасност от това: българската душа не ще се изроди, а ще закрепне.“
Обществените инициативите на професора са коя от коя по-разнообразни и коя от коя по-интересни. Той предлага в училищата да се въведе отделна дисциплина, която да насочва учениците към правилното хранене. Можем само да гадаем колко популярни биха били изследванията на професора в наши дни, когато правилното хранене е толкова модерна тема. Статиите му не подминават и съвсем различната тематика за душата, при която „има пропасти, тъмни ущелия, подмолни канари, които у някои вземат власт над ясната мисъл.“ Друг малко известен факт е, че през 1934 година Златаров предлага смяна на името от Орхание на Ботевград, тъй като някои от оцелелите четници стигат почти до града след битката на Околчица. С идеята да покрият всички международни стандарти, за да бъдат изнасяни зад граница, той прави задълбочени изследвания върху хранителните качества на сиренето и кашкавала.
Цялата тази енергия и непрекъснатият стремеж към знание и прогрес биват прекъснати ненадейно и твърде рано. Телеграма от Виена, изпратена на 22-ри декември 1936 година съобщава, че едва на 51 години, любимецът на българския академичен свят проф. Асен Златаров е починал от рак. В австрийската столица той е бил подложен на наложителна за състоянието му операция. Тялото на учения е пренесено в България и погребано пред хиляди скърбящи хора, свидетелство за добродетелите на Златаров и обществената му значимост. Смъртта на проф. д-р Златаров става повод в-к „Час“ да публикува статия в памет на неговото дело. Опечаленият автор го определя така: „Кой беше той? Не е ли излишен въпросът! Знаят го всички, познават го всички. Най-популярният човек на българката наука, изкуство, на българската възраждаща се общественост. И най-обичаният, и най човечният“.
