Знаем от историята, че е извършен на 15 март 1891 г. в центъра на столицата пред кафе-сладкарница „Панах“. Той е насочен основно срещу премиера Стефан Стамболов, който обаче се спасява по чудо. Застрелян е неговият финансов министър и земляк Христо Белчев. Този комплот има фатални последици за министър-председателя. Той разбира, че зли сили искат да го ликвидират и отстранят от властта. Неслучайно в кабинета на Стефан Стамболов до смъртта му стои зловеща по своя реализъм картина, обвита в черен мрак, със светлеещите изстрели и две неясни петна – лицата на Белчев и Стамболов.
След този пролетен ден известията за заговори и убийства се превръщат за Стамболов в страшна и непосредствена реалност. На всесилния премиер веднага става ясно, че атентатът е реакция към осуетения заговор на майор Коста Паница, арестуван на 20 януари 1890 г. и екзекутиран на 16 юни с.г., но той не знае, че в дъното на заговора е небезизвестният Димитър Ризов, шурей на първия му приятел и наследник Димитър Петков, емигрант в Белград и действащ по руско внушение. Ризов се свързва с оръжейника от Ресен Наум Тюфекчиев и в Белград оформя ядрото на заговорниците в състав Наум Тюфекчиев, братята му Никола и Денчо (Димитър), бившият офицер Кръстьо Ножаров и Михаил Ставрев (Халю).
Именно Денчо Тюфекчиев съобщава на заговорниците важната подробност, че след излизане от Министерския съвет (помещаващ се в днешната сграда на БДЖ) Стамболов се отбива в близкото кафене „Панах“, на бул. „Цар Освободител“ (на мястото на хотел „България“). Убийците знаят, че Стамболов ходи въоръжен с револвер и охрана в лицето на бившия хайдутин Спас Антонов. И Антонов е спечелен за каузата на атентаторите. Неговата задача е в решителния момент да изостане от премиера, да даде възможност убийците да го ликвидират, „да хукне“ без излишни усилия да ги преследва, за да могат те да се укрият и по никакъв начин да не издава връзката си с тях.
На 15 март 1891 г. четиримата терористи, групирани по двойки – Халю и Никола Тюфекчиеви, определени за извършители, и Кръстьо Ножаров и Денчо Тюфекчиеви, които ги подсигуряват, тръгват след Стамболов и Белчев, които към 20 часа вечерта излизат от сладкарницата и тръгват покрай Градската градина по ул. „Левски“. В момента, в който се разминават по зле осветената улица, Халю сграбчва дясната ръка на Стамболов, пречейки му да извади револвера и тъй като знае, че Стамболов носи ризница, с другата си ръка стреля в главата му.
В този миг премиерът успява да го отблъсне, а куршумът улучва Никола Тюфекчиев. На свой ред Никола Тюфекчиев стреля по Стамболов, но той предвидливо мигом заляга, Халю е ранен в дясната ръка и изтърва пистолета си. Финансовият министър прави фатална грешка, побягвайки към Градската градина.
Денчо Тюфекчиев го обърква със Стамболов и го застрелва. Атентаторите смятат, че са изпълнили задачата си и побягват. Спас Антонов бавно ги подгонва, стреляйки във въздуха, но според уговорката ги „загубва“ в градината. Разтрепераният Стамболов побягва по ул. „Васил Левски“ към „Граф Игнатиев“, влиза в изпречилата му се месарница, за да се успокои, а след това нахлува в полицейския участък на ъгъла с ул. „Раковски“, взема наличните стражари и се връща на местопрестъплението. Тогава разбира, че Белчев е издъхнал. Телохранителят Антонов остава неразкрит, въпреки подозренията на княжеския учител по български език Добри Ганчев, очевидец на инцидента, че е съпричастен към злодеянието. Антонов обаче извършва убийство две години по-късно и умира в затвора. Ножаров избягва в Сърбия, а Халю и Никола Тюфекчиев поемат към Румъния. В София остава само Денчо Тюфекчиев.
Стамболов предприема крути мерки за разкриването на заговора. Столицата е блокирана, заловени са 250 души, образувана е следствена комисия, начело с главния секретар на вътрешното министерство Илия Луканов. От събраните веществени и писмени доказателства става ясно, че организатор на покушението е фамозния аферист и оръжеен търговец Наум Тюфекчиев. Това е може би най-зловещата фигура в новата ни история. Той е поръчителят и на убийството на Стамболов на 3 юли 1895 г. и пак той е в основата на атентата в столичното казино на 31 януари 1915 г., след който България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г.
Тюфекчиев обаче е недосегаем за официалните ни власти. Логично Стамболов насочва усилията си към брат му Денчо, заловен в гостилница „Балкан“ и откаран в III полицейски участък. С „обработката“ му се заемат Ченко Мирковчевец и синът на Филип Тотю – Тодор Тотев. Въпреки зверските мъчения, на които е подложен Денчо Тюфекчиев, фактическият убиец на министър Белчев, той не се признава за виновен и не издава брат си. Подложен на жестоки изтезания, той умира в Александровска болница на 6 септември 1891 г.
Въпреки усилията на Стамболов да бъдат съдени в България, Ризов и Ножаров, под силен дипломатически натиск, са приютени в Русия, където вече се намира и Никола Тюфекчиев. За премиера е ясна руската връзка в това злокобно дело, но на него му трябват изкупителни жертви. Така, след старателно подготвен съдебен процес, който днес бихме нарекли фарс, „пешкира опират“ Светослав Миларов, Тома Георгиев, Петко Каравелов и Трайко Китанчев.
На 15 юли 1892 г. Петко Каравелов, бивш Стамболов съратник, бивш премиер, някогашен лидер на Народнолибералната партия и отявлен русофил, е вкаран в Черната джамия с издадена петгодишна ефективна присъда за мнима съпричастност към убийството на Христо Белчев и опит за ликвидиране на Стефан Стамболов.
Трайко Китанчев получава тригодишна присъда, Тома Георгиев и Светослав Миларов са осъдени на смърт въпреки усилията на адвоката на Петко Каравелов Алеко Константинов и застъпничеството пред Стамболов от Димитър Петков специално за талантливия публицист и мемоарист Миларов, съученик на Белчев в Загреб, където Христо Белчев прави превода на най-известното произведение на Светослав Миларов „Спомени от цариградските тъмници“, излязло на български през 1881 г.
Премиерът е непреклонен и не се поддава на внушението да бъде милостив. В ръцете си държи важен компромат – дневникът на Миларов, в който той с хлапашка откровеност твърди, че ще убие княз Фердинанд срещу платени му 33 наполеона, дадени от одеското славянско благотворително дружество, и че ще вдига бунт. Компроматът е продаден за 4000 лева от Величко Хаджипенчович, син на Иванчо Хаджипенчович, българският участник в процеса срещу Левски, на агентите на Стамболов.
В действията на Стамболов вече властва параноята, страхът от физическата разправа с него, паническият ужас от смъртта. Тази душевна криза за някогашния апостол и хъш ще продължи четири години.
На 16 март 1895 г. той ще напише на Рихард фон Мах прочутото си откровение „Кроежът по моето убивание“, в което ще посочи и намеренията на Наум Тюфекчиев и Григор Начович, и дори имената на убийците си. Тогава именно той ще претръпне, ще възстанови равновесието си, ще възвърне храбростта от младежките си години и с достойнството на непримирил се герой ще посрещне ударите от ножовете на Халю и Талю (Боне Георгиев) на 3 юли 1895 г. на улица „Раковски“ срещу сегашната къща-музей „Иван Вазов“.
А след падането на Стамболовото правителство на 18 май 1894 г. Илия Луканов, ексглавният секретар на МВР ще бъде съден за смъртта на Денчо Тюфекчиев…
Автор:Борислав Гърдев
