Осигуряването на качествено здравеопазване е един от ключовите приоритети за всяка една държава независимо от историческия период. В историята на Третата българска държава той заема важно място в правителствените програми и не веднъж става обект на оживени спорове дори и между представители на едни и същи партии, между привърженици на едно и също правителство. Този въпрос добива особена актуалност при управлението на първия кабинет на Демократическия сговор, когато страната се опитва да се изправи на крака и да преодолее финансовите проблеми, политическите борби и да разреши висящите въпроси със своите съседи.
На заседанието на Народното събрание от 27 май 1924 година по повод проектобюджета за разходите на Министерството на вътрешните работи и народното здраве – Дирекция на народното здраве за финансовата 1924-1925 година възникват спорове относно сумата за закупуване на лекарства, която е фиксирана на 10 милиона лева. При нежеланието на министъра на вътрешните работи и народното здраве Иван Русев тази сума да се увеличи, дългогодишният народен представител и бъдещ министър – председател Никола Мушанов се изказва в защита на увеличаване отпуснатата сума.
„Господа народни представители! Ние разглеждаме бюджетопроекта на народното здраве. Аз разбирам да не се харчи повече, отколкото е необходимо, но да не похарчим за народното здраве онова, което е наложително, то значи действително да направим престъпление спрямо страната. И след ония думи, които чух от господин Стефанов, и излизайки от онова, което аз зная, за мене е важно сега това, че действително Дирекцията на народното здраве е искала 28 милиона лева за медикаменти. Да иска Дирекцията на народното здраве 28 милиона лева за медикаменти, аз не смятам господа народни представители, че това ще е един каприз.
Защото какъв каприз може да има, когато действителните нужди на болните са изисквали да им се дадат медикаменти? Да има злоупотребление, да са ги харчили някъде, за да вземат пари, или да ги дават в по-голяма доза на болните – това са неверни работи. Значи необходимата нужда на нашата здравна политика налага да се удовлетворят болните. И да смъкнем този кредит от 28 милиона лева на 10 милиона лева, то значи действително да не вървим по пътя, който господин министъра на финансите казва – пътят на един искрен бюджет, който ще бъде уравновесен. Аз ще искам да ми се обясни това от господин министъра на финансите, защото по-нататък има един параграф, който е във връзка с този – параграф 69:
„Дългове за минали години, включително и такива, по които разрешениете кредити не са достигнали – 14 милиона лева“. След този параграф идва параграфът за хинина, по който кредитът от 7 милиона лева е увеличен на 15 милиона лева. Безспорно увеличението на кредитите по този параграф с 8 милиона лева е увеличение на бюджета, но това никак не влияе върху разходите на държавата. Знаете, че хининът е монопол на държавата и колкото пари се дават, тъкмо толкова пари се и вземат, и абсолютно никакво влияние не оказва върху бюджета увеличението на този кредит.
Аз не зная, чудно ми е как е било поставено 7 милиона, когато се е харчил хинин за 15 милиона. Та увеличението на това перо не влияе на бюджета. Въпреки това, аз няма да гласувам за увеличението, ако господин министъра на финансите не се съгласи. Аз не съм станал да се караме и да се дразним, а станах да убедя господин министъра на финансите, че тоя параграф, както и още един – два параграфа в този бюджет, заслужават сериозното му внимание и да е се съгласи да се увеличат кредитите по тях, за да направим една добра работа.
Аз разбирам да направим навред намаление на всякакви културни начинания, които искаме да развием, да ги премахнем даже, но да вземем да спекулираме с живота, който елементарният дълг ни налага да гарантираме, то значи да желаем смъртта на болните. Какъв резон би имало да се правят икономии от здравето на народа? Това не мога да разбера. Да ви кажа, господа, един случай от моето боледуване в Шуменската болница като арестант. Лекарят не можа да ми даде нужното лекарство, защото не се намираше в болницата, и аз, състоятелен човек, можах да го платя и да си го набавя отвън.
Питам аз: каква е тази държава, която ще подпомага болните, когато в една болница тя няма възможност да даде нужните лекарства на болните, които са приети под нейната стряха? Може ли да има нещо по-скандално от това? Никъде не бих повдигнал въпроса за увеличение на кредит, но когато е въпрос за болниците, където държавата трябва да подкрепи и да възстанови здравето на немощните и болните, което не е само тяхно лично благо, а и благо на държавата, защото животът е първото благо на човека, аз ще искам увеличение на кредитите. Какво ще приказваме за култура и каквито и да било подобрения, когато първото благо –живота не го ценим и не искаме да го поддържаме? Като ме няма мене жив, защо ми е електричество и просвета?
От всичко да ограничим живота, разбирам, но когато към живота сме скъперници, това не разбирам. Ето защо, аз, бих молил господин министра на вътрешните работи, особено господин министра на финансите – виждам, че той тук стои като контрольор и хубаво прави – да се съгласят да се увеличи този кредит. Защото не мога да разберам каква амбиция, освен благородна, може да има както господин министърът на вътрешните работи, тъй и директорът на народното здраве, когато казват, че трябваше 28 милиона лева за лекарства. Най-подир дайте 15 милиона, но да дадете 10 милиона, не достигаме целта, господа.“
