Крикор Азарян – човекът театър

В едно свое интервю Коко Азарян казва за себе си: „На две неща дължа това, което съм аз: едното е, че съм израснал в Пловдив и, а другото-че съм арменец“.

Комбинацията от магнетизъм и артистичност, заключени между трите хълма на Стария град и народността, дала на света цветното кино, не може да роди нищо друго освен артист и творец. На 15 март 2017 тази уникална симбиоза, въплътена в личността на Крикор Азарян, щеше да навърши 83 години, ако не беше напуснала земята на 15 декември 2009 година.

Крикор Азарян е роден на 14 март 1934 година в Пловдив. След дипломата за режисура от НАТФИЗ през 1966 година той се насочва към драматичния театър в родния си град. Дебютът му е с: „Да се провреш през дъгата“ на Георги Марков. Радичков е един от любимите автори на режисьора и затова не е учудващо, че първият голям успех е поставянето на „Януари“ в Пазарджишкия театър. От 1969г започва софийският живот на режисьора и преподавателя. Богатството, което оставя и на двете си поприща, е незаменимо.

Въпреки това професор Азарян понася много удари както от съдбата, така и от хора в неговото обкръжение. Малко преди да падне в неравната битка с рака, Крикор преживява кошмара да погребе болното си от церебралната парализа дете, за което той и съпругата му се грижат непрестанно през целия му близо 20-годишен живот. Коко дори определя тези мъчителни години като най- щастливите в семейния им живот. Един от най- близките приятели на режисьора, както и негов кум Тодор Колев прекратява взаимоотношенията им в последните години на живота му и двамата така и не се помиряват, поне не на този свят.

През 2005 година е изгонен позорно след 30 години преподаване в академията за театрално и филмово изкуство, което предизвиква яростна съпротива сред студентите на професора. Сред тях са Чочо Попйорданов, Деян Донков, Христо Мутафчиев, Стефка Янорова и останалите бивши и настоящи тогава негови възпитаници показват неизмеримото уважение към своя учител и застават до него в тази обида срещу големия български режисьор и човек. В твърдостта си биват оприличавани на „тайно братство“. Почитта и обичта към Коко продължават да са все така силни и днес сред всички български театрали. От март 2015 година зала 2 на НДК носи името театър „Азарян“.

Тази безгранична любов, която изпитват неговите ученици показва, че той не е просто професор. Функциите, които един университетски преподавател изпълнява определено са надхвърлени от Азарян. Той е пълнокръвен учител във всички значения и смисли на тази дума. На 14-ти март 2016 година ни беше представено поредното доказателство за това. Рожденият ден на професора беше отбелязан в едноименния театър с празничен спектакъл в негова чест, режисиран от Камен Донев и носещ името „Азарян и електрическата крушка“.

Животът на режисьора обаче в никакъв случай не бива да бъде наричан тъжен. Той просто е оставил своята следа, която да направи творческия му път още по-забележителен и незабравим. Може би всички тези преживявания са допринесли за дълбокото вникване в творбите на Чехов, любими за поставяне на режисьора. Може би въображението му нямаше да прочете и създаде така „Чайка“ във Военния театър и „Вишнева градина“ в Народния, която и днес продължава да пълни „Голяма сцена“.

Идеята за илюзорната надежда, за която човек се държи като удавник за сламка, въпреки че изходът във всички случай е един и същ,  привлича мислите и въображението на твореца. Безнадеждността обаче далеч не е основната характеристика на постановките му. Говорейки за интерпретации, граничещи с гениалността, не можем да не споменем постановката „Опит за летене“ по Радичков. В този “опит за летене” всъщност се случва само в съзнанието на героите, които опитвайки се да убедят незрящия си приятел, че лети, сами започват да вярват в това- тълкуване на Азарян, което не съществува в оригинала на Радичков.

Многобройни са спектаклите, поставени във Военния театър. Азарян е режисирал безброй пиеси из цялата страна, из много от столичните театри, но домът за него винаги е бил театър „Българска армия“. От „Трамвай желание“ с Камен Донев – също студент на професора, през вече споменатата „Чайка“ на любимия Чехов и първите две поставяния на „Вишнева градина“- малка част от спектаклите, които превръщат Военния театър в „неговото място“. Мъчителните години на упорита борба с болестта също минават в най- голямата си част там. През целия период режисьорът не спира да твори. Пълен с идеи, енергия и ентусиазъм, след репетиция си взима довиждане с актьорите с думите: „Вие бяхте моята най-добра терапия“. Има ли по-ясна индикация, че живот и театър за Крикор Азарян са смислозадаващите синоними?

Съдбата не остава безучастна към силата на духа му и го удостоява с една малка награда. Позволява да завърши още една постановка на Антон Павлович Чехов – „Три сестри“ в Младежкия театър. Така стигаме до голямата награда –  трансформирането на негативната енергия в творческа достига своя връх в третата „Вишнева градина“. „Мен ме интересува не толкова истината, колкото удивителното. И то в най-разнообразните му проявления. По един разказ на Борхес.“ Това Коко собственоръчно написва над заглавието на сценария. По време на репетициите режисьорът се изправя пред най-големия си кошмар – да напусне този свят преди да е завършил спектакъла. Стоейки пред на пръв поглед трудната дилема между лечението си и театъра, режисьорът избира театъра. Напуска болницата и се отдава на терапия в салона.

Отива си около месец и половина след премиерата. Това показва, че 10-те театрални закона в дневника му не са просто думи на хартия. Осмият от тях гласи: „Не ти си важен, важно е това, което правиш“. Всъщност колко нелогично щеше да бъде, ако не беше избрал театъра, в този случай – контекстов синоним на живота.