На 20 април 1876 година факт става едно от най-епохалните, емоционални, героични и кървави събития в българската история – Априлското въстание. В следващите редове ще Ви запознаем по-обстойно с живота на една от действащите личности в него – апостола на Четвърти революционен окръг Панайот Волов.
Роден е в семейството на Вичо и Василка Волови. Името на баща му всъщност е Вичо Симеонов – Вола. Сдобива се този прякор, когато на младини убива един вол, имал неблагоразумието да навлезе в семейната царевична нива, за да пакости. Оттогава остава известен като Вичо Вола.
Точната рождена дата на Панайот Волов не е известна. Стилиян Чилингиров посочва 1847 година, а Димитър Страшимиров я поставя някъде около 1851-1853. И двете предположения обаче не са подкрепени с достатъчно доказателства. Известна насока дава по-малката сестра на Волов Вица, родена на 5 март 1853 година. Тъй като разликата във възрастта им е някъде към 2-3 години изследователи приемат, че Панайот е роден през 1850 или 1851 година.
Заслужава да се отбележи, че учи в шуменското взаимно училище при Илия Блъсков, а през 1863-1864 години вече е в местното класно училище, където негов учител е Тодор Икономов. Има желание да продължи обучението си, но безпаричието на семейството му е сериозно препятствие. Все пак, няколко години по-късно, Панайот заминава последователно за Букурещ, Одеса и Болград (Бесарабия), където продължава обучението си.
Огромно съдействие за това оказва неговият вуйчо – Маринчо Бенли, богат търговец и патриот, член на Добродетелната дружина, политическата организация на течението на т. нар. „стари“ в българското революционно движение. Още на този ранен етап от живота на младия шуменец може да видим влиянието, което оказват двамата възрожденски учители. В писмото до своя вуйчо Волов пише:
„…Ти разбра, драги ми вуйчо, че аз ти отправям тая молба не за своя полза. Нашият народ е още прост и той има нужда от учени люде, които да го изведат на правия път. Без тях още дълго ще се лута из мъглите на живота, без да види скоро ясен ден над себе си.“
А краят на писмото е също толкова показателен за личността на младеж и сякаш дава насока за пътя, по който той един ден ще поеме:
„Защото знаеш, че истински човек е оня, който се грижи по-малко за себе си, а повече за народа си. Такъв истински човек желая да бъда и аз. Но понеже нямам богатства – да раздавам от тях, искам да раздавам душата си…“
Макар някои да поставят под въпрос автентичността на документа, поради различния стил на писане в сравнение с други негови по-късни писма, повечето изследователи го приемат за истински и не пропускат да отбележат възможността при написването да е потърсена помощ от друг човек. Имайки предвид колко важен е предмета на телеграмата, това в никакъв случай не може да се изключи. Освен това един бърз преглед към съдбата на Волов е достатъчен да ни убеди как той напълно споделя подобни разсъждения и ги прилага на дело.
През периода 1869-1873 година учи в Николаевската гимназия, но шест месеца преди да завърши се разболява и е принуден да напусне училище. На път за родния Шумен, Волов се отбива през Букурещ при своя вуйчо. Краткият престой не само му позволява да си възвърне здравето, но и да се запознае с младата българска революционна организация (БРЦК). Предполага се, че е посещава печатницата на Любен Каравелов и дори се среща с Христо Ботев.
Завръща се в Шумен към май 1873 година и започва работа като преподавател в местното класно училище, а скоро е назначен за главен учител (т.е. директор). Съчетава работата с възстановяването на тайния комитет, създаден от Левски. Някои считат, че това става по инициатива на революционните комитети в Русе и Търново, взели решение за съживяването на старите огнища. За целта всеки комитет е трябвало да има свой псевдоним и шуменският получава името „Крум“. Председател става Панайот Волов и в това си качество участва в общото събрание на тайните комитети през 1874 година, където е одобрен за член на БРЦК.
През 1875 година Панайот Волов попада в Русенския затвор. Историята е изключително интересна. По това време, на българска територия се строи жп линията Каспичан – Шумен – Ямбол и във тази връзка у нас се намират редица европейски инженери. Между няколко французи от чуждестранната бригада и местната младеж възниква конфликт, стига се до сбиване, а в основата му стои желанието на един от инженерите да се ожени за красивата българска девойка Василка Константинова. Волов е набеден за един от виновниците и заедно с други участници е хвърлен в затвора.
Там той се разболява тежко, което дава повод на Баба Тонка Обретенова да убеди османците, че е неин роднина и трябва да го вземе в къщата си, за да го лекува. Даскалът успява да възстанови силите си и в крайна сметка е освободен. Вместо да се завърне в родния Шумен обаче, той се отправя към Влашко. Съществуват различни версии относно начина, по който осъществява тази своя смела стъпка. Най-разпространената е, че с помощта на Иларион Драгостинов, Никола Обретенов и капитана на австрийския параход „Ориент“ преминава с „тайната поща” (създадена още по времето на Раковски и доразвита от Левски). Според други той е пуснат под надзор или пък тайно е преминал Дунав с лодка, предоставена от русенския комитет.
През август 1875 година БРЦК решава, че международната обстановка, свързана с изострянето на „Източната криза“, създава благоприятни условия за извоюване на българската свобода. За тази цел е предвидено организирането на въстание, което трябва да избухне още през същото лято. Волов е определен за апостол на Ловешко и Троянско и се захваща с възобновяване на тайните комитети и да подготовка на региона за бунт. Поради заложения твърде кратък срок за организиране на българските действия, въстанието избухва само в Стара Загора, Шумен и Русе, потушено е с лекота от турските власти и планът на БРЦК не е постигнат. Волов е принуден отново да замине за Влашко. Въпреки неуспеха и слабата организация на Старозагорското въстание, кризата в Османската империя и съществуващите настроения сред българите дават надежда за подготовката на ново въоръжено надигане.
През ноември 1875 година Волов участва в работата на Гюргевския революционен комитет, който взима решение през май 1876 година да се вдигне всеобщо въстание на територията на България. Волов е определен за главен апостол на IV Пловдивски революционен окръг, а за негов помощник е назначен Георги Бенковски. По-късно към тях се присъединяват Георги Икономов и Захари Стоянов. Апостолите преместват ръководния център в Панагюрище, поради силата на тамошния комитет и опасността от разкрития в Пловдив. Започва трескава и активна подготовка за предстоящото въстание.
Доказателство за успешната работа на Волов и неговите помощници е фактът, че организацията в Четвърти революционен окръг е най-добрата – тайно се провеждат военни учения, купуват се контрабандни пушки, изработват се ръчно оръдия и се ушиват униформи. Местната учителка Райна Попгеоргиева извезва знамето на въстанието. Макар и определен от БРЦК за главен апостол, с развитието на събитията Волов отстъпва тази чест на Бенковски, пренебрегвайки личната слава и гордостта в името на общото благо. За това решение той споделя на Захари Стоянов:
„Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене.“
На 14 април 1876 година близо до село Мечка, в местността Оборище, е открито събрание на комитетите от IV революционен окръг. Някои считат, че инициативата за свикването му идва именно от Волов. На него юнаците полагат клетва да служат вярно и до смърт на отечеството. Тъкмо тогава, по молба на Панайот Волов, Бенковски е утвърден за главен апостол на окръга.
Въпреки че е планувано за месец май 1876 година, въстанието избухва преждевременно. След закриването на събранието в Оборище един от делегатите – Ненко Терзийски от село Балдево съобщава на турските власти за взетите решения и те се заемат с арестуването на комитетските дейци. Така въстанието започва на 20 април, когато Тодор Каблешков изпраща до ръководството в Панагюрище така нареченото „Кърваво писмо” (подписано е с кръст, нарисуван с кръв). В 4 часа следобед, Волов с изстрел известява за началото на въстанието в целия окръг. Въстаниците успяват бързо да овладеят града. Изграден е военен съвет наречен „Българско привременно ръководство в Средна гора.“
След обявяването на въстанието заедно с Георги Икономов Волов се отправя на североизток, като подпомага действията в Стрелча, Копривщица и Клисура. Две седмици по-късно прави неуспешен опит да вдигне района около Карлово и Сопот на бунт. Въстанието е жестоко потушено. Оцелелите от Панагюрище и Копривщица сформират чета, която да се прехвърли в Търновско, но скоро бива разбита, а членовете ѝ се разпръсват. Икономов и Волов остават сами и правят опит да преминат във Влашко. На 26 май обаче Панайот Волов намира смъртта си във водите на река Янтра, под Беленския мост. Така завършва животът на тази бележита българска личност. Той не успява да види свободна България, но приносът му, макар и често забравян, е наистина огромен. Въпреки крехката си за такива дела възраст, Волов разгръща широка дейност като учител и революционер, като достоен син на България.
