Традиционно, говорейки за Христо Ботев, ние е сещаме за неговата революционна дейност или поетичен талант. Някак встрани остават човешките достойнства на този бележит българин. Някак лесно подминаваме обстоятелството, че Ботев е човек като всички нас – любящ съпруг, баща, брат и нечий син.
В Букурещ през есента на 1874 година Христо Ботев среща своята възлюбена Венета. Любовта между двамата пламва бързо и съвсем скоро те се венчаят без поп, камбани и църковен обред.
Ботев приема като доведен син Димитър, детето на Вената от нейния бивш съпруг Дончо Петков, а не след дълго е дарен и със своя дъщеря, която нарича Иванка.
Възможността да създаде семейство обаче не само не разколебава Ботев в революционното му дело, ами напротив – амбицира го да се бори с нови сили. На 17 май 1876 година, знаейки че отива на сигурна гибел, той изпраща прощално писмо до своето семейство.
Неговият текст за пореден път доказва едно обстоятелство, което превръща Христо Ботев в знамето на българската революция, а именно, че при него думите винаги са придружени с действия.
Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичл най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.
Христа
17 мая 1876
„Радецки“
[На гърба на писмото, пазено от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал]:
Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ.
