Студената война е един от най-необичайните конфликти в историята на човечеството. В него военната конфронтация отстъпва място на идеологическата борба, а в нейно основно средство се превръща пропагандата, чиито мащаби надхвърлят вижданото дотогава. Медиите стават едно от най-важните и необходими оръжия и за двата противопоставящи се строя, в стремежа им да наложат негативен образ на противника.
Поредният повод за противопоставяне между двата блока на този фронт дава неуспешният атентат срещу папа Йоан Павел II от 1981 година. Събитието ще остави своя белег и върху България, която през този период е гледана с достатъчно голямо недоверие от Западния свят като страна, подпомагаща различни терористични организации. Но именно твърдението, че в опита за покушения срещу папата пръст има и България превръща страната в синоним на тероризма и кара света да заговори за „българската следа“. Макар днес, близо три десетилетия по-късно, да е изяснено, че подобна следа никога не е съществувала, мащабите на скандала и международния отзвук през 80-те години оставят едно петно върху българската държава, което трудно се премахва.
Денят е 13 май, а годината 1981. Към 17:17 часа четири изстрела хвърлят в истински шок многобройната тълпа, събрала се на площада „Св. Петър“ във Ватикана и очакваща да види папата. Целта на стрелеца Али Агджа е именно главата на Римокатолическата църква. Вследствие на стрелбата папа Йоан Павел II е тежко ранен и губи много кръв. Въпреки това, той успява да се възстанови напълно, като по-късно заявява, че Света Богородица го е спасила.
Новината за нападението бързо обикаля целия свят. Всички световни медии предават от мястото на събитието, а след първоначалния хаос започват да се появяват и първите теории за това кой стои зад акцията. Плюс за разследващите органи е фактът, че стрелецът Али Агджа – турчин, за когото по-късно става ясно, че принадлежи към турската националистическа организация „Сивите вълци“, е незабавно задържан. За да се разберат по-добре последвалите събития, свързани с разследването на атентата, е необходимо отново да се обърне внимание на годините, през които той се случва.
Началото на 80-те е периодът, в който т.нар „разведряване“ между Запада и Изтока отстъпва място на „Втората студена война“. С други думи – напрежението между двата блока отново нараства, което неминуемо дава отражение и върху един от най-дръзките атентати в историята. Друг факт, който няма как да не бъде взет под внимание, е произходът на папа Йоан Павел II. За разлика от всички негови предшественици той е от източноевропейска страна (Полша), която освен това попада и в съветската сфера на влияние. Всичко това кара западната преса да намира за доста логична тезата, подкрепяща участието на тайни служби от Източна Европа в организацията на покушението. Това се вижда най-добре от страниците на вестник „Кориере дела сера“, който още на следващия ден (14 май) заявява, че „единствените, които биха имали интерес да убият папата са съветските тайни служби, ръководители на международния тероризъм“.
Подетата от пресата идея за съветски пръст в атентата скоро е подкрепена и от италианските следствени органи. Те показват документи, които въпреки своя изключително съмнителен произход, намекват за „руска“ следа и допълнително наливат масло в огъня. На 25 май 1981 година за първи път е намесена и България в разследването благодарение на документ, проследяващ пътя на Агджа след бягството му от истанбулски затвор, с който италианската прокуратура се сдобива от военното разузнаване на страната (СИСМИ).
Постепенно, главно благодарение на редица американски медии, които са подхранвани от становищата на хора от службите (като Пол Хенце например), свързването на атентата с комунистическите служби става все по-често. Въпреки това, „българската следа“ все още е в периферията и малцина са онези, които я намират за логически издържана. С основна заслуга това да се промени е американската журналистка Клеър Стърлинг, която приема разкриването на атентата присърце, а за отправна точка ползва престоя на Агджа в България. Според нейната теза КГБ стои зад замислянето на атентата, а изпълнението му е възложено на най-верния съветски сателит – България. В своята работа тя започва умишлено да пропуска следи, свързващи Агджа със „Сивите вълци“ и насочва вниманието си единствено към българското участие. Получава мощна подкрепа от „Рийдърс дайджест“, а както самата тя заявява по-късно „да прескоча да се видя със съдия-следователя по делото беше част от рутината“.
Така на практика журналистическото и съдебното разследване стават едно, а след като на 1 май 1982 година италианските тайни служби успяват да убедят Агджа да свидетелства, „българската следа“ става все „по-логична“. Изведнъж стрелецът започва да си „припомня“ за връзките си с български представители на Държавна сигурност, а своебразен връх на неговия „катарзис“ настъпва през ноември 1982 година. Тогава италианските следователи показват на Агджа албум със снимки на български граждани, работещи в Италия. Стрелецът посочва номер 1, 2 и 20 като хора, с които се е срещал. Това са Тодор Айвазов (касиер на българското посолство в Рим), Сергей Антонов и Жельо Василев (бивш секретар на българския военен аташе). На 25 ноември в Рим е арестуван служителят на авиокомпания „Балкан“ Сергей Антонов, а новината бързо обикаля целия свят и дава основание на милиони да вярват в „българската следа“. Мандатът на Василев е изтекъл и той се намира в България, а Айвазов има обратен билет за Италия, но арестуването на Антонов го отказва от пътуването.
През следващите месеци в разследването се намесва и ЦРУ, което стимулира допълнително италианците да се ровят основно около „българската следа“. Работата по нея продължава общо над 3 години, като основата на която се основава са показанията на Агджа. За тяхната достоверност може да съдим от факта, че той дава цели 19 версии относно това как е подготвен атентатът и още 27 за начина, по който се е финансирал. Въпреки това, неблагоприятната позиция, в която се намира България е факт. Преводачът в българското посолство в Рим Асен Марчевски, през когото минават материалите за „българската следа“ по-късно си спомня как всички улики, водещи по някакъв начин към България се приемат като „топъл хляб“, а останалите са изместени на заден план.
Процесът срещу тримата българи започва на 27 май 1985 година. Интересът наистина е невероятен – акредитирани са около 500 журналисти от Италия и света, сред които водещите информационни агенции, при зала с капацитет от 250 места. Ясна илюстрация за абсурдния характер на обвиненията и опитите да се търси отговорност от българската държава са думите, изречени от главния свидетел Али Агджа при влизане в залата: „Аз съм Исус Христос!“
Постепенно интересът към започналия съдебен процес срещу българите спада. Причината може да се търси в странното поведение на Агджа, благодарение на което все повече хора започват да смятат, че на него не може да се има доверие. В крайна сметка на 29 март 1986 година римският наказателен съд произнася присъдата, която е „оправдание поради недостиг на доказателства“. Окончателен удар върху „българската следа“ нанася самият папа Йоан Павел II, който по време на посещението си в България през 2002 година категорично заявява, че не вярва в участието на нашата страна в атентата. По този начин се слага край на продължилата близо 20 години сага, опитваща се да обвърже България с един от най-зловещите атентати в новата история на света
