Боевете при Кубадинската позиция – вторият щурм

Този материал е втора част на темата „Боевете при Кубадинската позиция“. За да прочетете първата част, последвайте този адрес.

„— Марине, я ела тук. Стъпи на стола и погледни ей там, най-горе, в кьошето… Все ви думам, че много е високо тази карта — не взехте да преместите по-долу гвоздея… Нали знаете, че Кирчови са в Добруджата, а пък тя е ей там е — най-горе. Виж сега, потърси Кубадин. Разбра ли: Ку-ба-дин. Там са били, страшни табиета имало… Мрежи, кай, оръдия, ама ще ги минат, ще ги минат, ако е рекъл господ…“

 Георги Райчев,  „Пъстрата броеница“

Неуспешният първи щурм на отбранителната линия Расово-Кубадин-Тузла в края на септември 1916 година не сломява духа на Трета българска армия. Макар и изтощени от боевете, офицерите и войниците се приготвят за отбрана на сегашната позиция, готови да се борят на живот и смърт.

Последвалите в следващите няколко седмици контраатаки на противника са отбити, а опасността от преместване на арената на военните действия в пределите на Отечеството, вече е отминала.

След извършеното прегрупиране на цялата армия, на 16 октомври щабът на Трета армия получава заповед след три дни да щурмува за втори път Кубадинската позиция.

Пристигат сведения за допълнителното укрепване на отбранителната линия. Окопите са увеличени в размери, както и снабдени с ходове за съобщения и леки блиндажи. Засилени са и  изкуствените препятствия.

По данни на разузнаването отбранителната сила на противника е увеличена на 132 дружини и 40 ескадрона.

Трета армия разполага с 87 дружини и 28 ескадрона, като се очаква в настъплението да се включи и 217-та германска дивизия, първоначално предназначена за Южния фронт, в състав от 9 дружини.

Попълненията на армията се състоят главно от добруджански опълченци, отписани от болницата офицери и войници, както и 6-ти турски корпус на  Хилми Паша. Прехвърлено е и значително количество германска тежка артилерия.

В подготвянето на втората атака на Кубадинската позиция, планът на генерал Тошев е да се нанесе главен удар срещу централните съглашенски позиции, около село Кубадин. Идеята не е одобрена от фелдмаршал Аугуст фон Макензен, който възлага основният удар да се извърши от 217-а дивизия в участъка Узунлар-Топрахисар. Вполедствие той поема командването на Трета армия и разделя силите и на две групи: Източна, под командването на генерал Тодор Кантарджиев и Западна, под командването на генерал Стефан Тошев.

За предстоящата атака, генерал Стефан Тошев пише:

„Лека утринна мъгла все още покрива падините и чуките към противника, но около батареите вече отива бърза шетня, и още малко разведряване, и топовете, насочени и готови, щяха да почнат да се обаждат. И в миг, лъхът на утринния ветрец разкъса мъгливото було и настъпи хубав ясен ден, началото на кървавия бой, и молитви  се зашепнаха, гърдите се заосънваха с кръстния знак и борците с горяща вяра се завръчваха на Божията закрила. И лежат там вече в окопите хиляди и хиляди хора, при силен сърдечен тупот, с уши напрегнати, с очи вторачени, следящи най-внимателно да не пропуснат нищо от началото на ужасната бомбардировка“

Ранното утро на 19 октомври започва с масиран барабанен огън на артилерията, продължаващ два часа. Цялата шир е задимена от пушеците на фугасните изригвания. Особено тежко се обстрелва Топрахисарската позиция. Големи облаци прах се вдигат от съборените стени и сгради, срутват се цели къщи, а димът от подпалената слама затъмнява цялото пространство до морето. Ударите на артилерията се коригират от аероплани във въздуха.

Задачата на Западната група, макар и само спомагателна, не е лека. В продължение на три дена се водят жестоки боеве, които често преминават в ръкопашни схватки. Напорът на настъпващите войски е толкова силен, че руснаците на някои места не успяват да отстъпят и цели роти попадат в плен. В боевете с особена доблест се проявяват войниците от 4-а Преславска дивизия, които пленяват 24 офицери и 2800 войници от руските 61-а и 115-а дивизии.

На 21 октомври е взето селото Кубадин,  важен възел на 32 радикални пътища и 4 шосета. Пътят към Меджидие, Черна вода и Кюстенджа е открит.

„Престана всякакъв шум: хилядите войници сякаш бяха погълнати от земята. Измокрени от дъжда и изморени от двадневния бой, те сега почиваха в сладка дрямка, налягали един до друг в окопите.

Засипаното с желязо и олово и обляно с кръв поле, сега беше безмълвно и пусто. Пустота в едно със смътните спомени за вилнелия бой през деня, се шириха на длъж и шир и смущаваха дори и най-коравия дух.“

Офицер от 7-ми пехотен Преславски полк

Задачата на Източната група е да нанесе главния удар срещу Топрахисар. Сътресенията от експлозиите на снарядите разстройват механизмите на вражеските оръдия и изваждат цели батареи от строй. На най-предните позиции окопите и прикритията са разрушени, а войниците заровени в пръстта.

Макар и силно обстрелвани от тежката германска артилерия, вражеските окопи на главната линия са слабо повредени и защитниците, запазили все още своята боеспособност, нанасят тежки поражения на 217-а дивизия.

Въпреки това, на 21 октомври позицията пада в български ръце. Успехът се дължи главно на кавалерията на генерал Колев и придадените към нея улански ескадрони. Тя пробива фронта и чрез завземането на селата Тузла и Урлукьой заплашва тила на цялата вражеската войска.

Победата в боевете при Кубадинската позиция е пълна. Отстъпващите по целия фронт съглашенски дивизии отново са преследвани от победоносните български и съюзнически войски. Конната дивизия напредва покрай Черно море, като става свидетел на бягащите румънци. Цели полета са осеяни с отстъпващи войници, които захвърлят оръжието си и се разпръсват в разни посоки.

За отстъплението на румънската армия при село Мулчьова майор Петко Пеев по-късно ще напише:

 „За срам на румъните и армията им се разиграваше много интересна сцена. Целият скат беше почернял от румънски войници, които, преследвани от нашата пехота и артилерия, бягаха към гребена, за да избегнат огъня. Но това беше най-чудното. Не за първи път се виждаше румънско бягство. Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски. Това издаваше напълно възмущението на русите от бездарността и страха на румъните. Нашите артилеристи бяха бдителни на поста си. Те забелязаха всичко това, което ставаше в редовете на нашите врагове. Веднага нашата артилерия се намеси в тоя спор и пренесе целия си огън в тая посока. Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но…нашата артилерия тури край на спора- няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни- обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи към гребена и оставиха румъните свободно да се отдалечават.“

На 23 октомври при село Кара Мурад, северозападно от Кюстенджа, дивизията на генерал Колев разбива румънската бригада Фримо и руската 265-а Оренбургска дружина. Пленени са 1500 души, 520 от които са руснаци, 14 офицери, както и руско бойно знаме.

В защитата на крайбрежните райони активно участие взема отряд от руски бойни кораби, който е разположен в пристанището на Кюстенджа. Пристигнала в края на септември, задачата на руската ескадра е да извършва „безпокояща стрелба“ по българските позиции с цел морално въздействие и да изтощава войската. След загубата на пристанището, корабите се изтеглят към Сулина и от там окончателно напускат добруджанското крайбрежие.

На 22 октомври българските войски влизат в Кюстенджа. В града те намират български семейства, много от които са от знатни родови фамилии, известни с дейността си в борбата за духовна независимост, за запазването на националността, на българското просветно и църковно дело. Става ясно, че много българи са мобилизирани в румънската армия и изпратени на север, а в града остават жените, децата, старците и болните мъже.

На 25 октомври Черна вода, след тежки улични боеве, е в български ръце. На следващия ден Хърсово също пада.

След постигането на тези цели, голяма част от Трета армия е прехвърлена на запад, за да участва в операциите, впоследствие довели до превземането на Букурещ в началото на декември.

В резултат на боевете при Кубадинската позиция, продължили повече от месец, българската армия дава повече от 17 600 убити, ранени и безследно изчезнали.

В края на 1916 година, тогава военен кореспондент, писателят Йордан Йовков публикува разказите „В Кубадин“ и „Кръстопът“, които са посветени на битката.

„Пъстрата броеница“ на Георги Райчев показва тежката цена на победата, която хиляди българи е трябвало да платят.