В края на Първата световна война българската държава има нещастието да е от страната на загубилите най-големия дотогава световен конфликт. Тя, както и останалите съюзници от Централните сили, е принудена да моли за мир. Така на 27 ноември 1919 година се подписва безспорно една от най-пагубните спогодби в цялата българска история, а именно – Ньойският договор. Всички въпроси относно бъдещите взаимоотношения между победители и победени се уреждат на Парижката мирна конференция, открита на 18 януари 1919 година.
Ръководител на българската делегация е Теодор Теодоров – министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, а в нейния състав влизат Венелин Ганев – министър на правосъдието, Янко Сакъзов – министър на търговията, промишлеността и труда, Александър Стамболийски – министър на обществените сгради, Михаил Сарафов – бивш министър. Заедно с тях са редица вещи лица и секретари, които оказват помощ. Сред тях се отличават имената на Иван Евстратиев Гешов, началникът на Генералния щаб ген. Иван Луков, посланикът в САЩ Стефан Панаретов, депутатът от комунистическата партия Никола Сакаров, ръководителят на Съюза на тракийските дружества в България Димитър Михалчев.
Впечатление прави и присъствието на Надежда Станчова (бъдеща Мюър), дъщеря на българския дипломат Димитър Станчов, чието семейство поддържа добри контакти с общественици от Франция и Великобритания. Както се вижда, това са някои от най-подготвените и способни български държавници, дипломати и политици.
Техните умения обаче скоро се оказват без значение. Обстановката по посрещането на делегацията сякаш загатва бъдещите събития. Тя пристига в Париж на 26 юли 1919 година. Членовете ѝ са настанени в хотел „Мадридски замък“, в предградието Ньой и са поставени под полицейско наблюдение. Контактите им с външни лица не могат да станат без зоркия надзор на органите на реда. Това значително ограничава способността на делегацията да осъществява преки връзки, чрез които да търси разбиране за своите интереси.
В предварителните заседания на комисията, която се занимава с българския въпрос става ясно, че страната ще пострада изключително сериозно заради участието си във войната. Мерките, които са взети от Великите сили се оказват твърде крайни. Самият президент на САЩ – Удроу Уилсън, отявлено им се противопоставя и заявява, че подобно решение на проблема би довело само и единствено до втора световна война (така и става през 1939 година).
По време на обсъжданията България получава известна подкрепа срещу някои прекомерни искания на нейните балкански съседи. Това става най-вече от страна на САЩ и Италия. Така например още на 21 юли, на заседание на комисията за границите е прочетен доклад, в който е изразена американската позиция: „Американската делегация смята, че ще бъде нецелесъобразно да се наложи на една нация с цел тя да бъде наказана със загубата на територия, върху която тя има справедливи етнически и икономически претенции“.
Въпреки множество подобни заявления, делегацията на САЩ трябва да се съобразява с мнението на своите съюзници от Антантата и в крайна сметка успява единствено да ограничи в известна степен претенциите на българските съседи, без да проявява упоритост в преговорите със своите съюзници. От друга страна италианското застъпване е провокирано от засилването на Гърция и е преодоляно лесно от англо-френския блок чрез отстъпки.
Проектодоговорът, изготвен изцяло от победителите, е представен на българската делегация на 19 септември, когато под охрана нейните членове са съпроводени до Министерството на външните работи на Франция. Даден е срок от 25 дни за запознаване с текста и евентуално изказване на възражения. Искането на българските представители този срок да се удължи на два месеца не е уважено.
Клаузите предизвикат реакция на българските представители. Делегацията изразява несъгласието си с откъсването на Южна Добруджа, Западните покрайнини и Западна Тракия. По отношение на Македония тя предлага населението само да определи съдбата си чрез провеждане на допитване. Възражения се изказват и по отношение на непосилните за България репарации и останалите финансови тежести.
На 3 ноември е изпратен отговор на българските възражения, а заедно с това и окончателният текст на договора. Претенциите на страната са отхвърлени и е даден срок от десет дни за положителен или отрицателен отговор. Възможността за отказ от страна на България е до голяма степен единствено на хартия. Съюзниците изрично посочват, че при такъв сценарий действието на Солунското примирие ще се смята за преустановено.
Отговорността пада върху новия министър-председател Александър Стамболийски, чиито последни опити за смекчаване на някои от клаузите също са неуспешни. Няма възможност да проведе срещи с ключовите фигури от делегациите на Антантата, а балканските им съюзници настояват за по-бързо сключване на договора.
Официалното подписване става в парижкото предградие Ньой на Сена от Стамболийски за България и от победителите в лицето на САЩ, Британската империя, Франция, Италия и Япония като главните съюзени сили и техните съюзници Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджас (днес Саудитска Арабия), Полша, Португалия, Румъния, Кралство на сърби, хървати и словенци, Сиам (днешен Тайланд) и Чехословакия.
Най-голямо значение се отдава на териториалните клаузи, според които българската държава е лишена от Западните покрайнини, които са с важно стратегическо значение – Царибродско, Босилеградско, части от Трънско и Кулско минават под властта на Кралство на сърби, хървати и словенци, което получава и град Струмица с неговата околност. Южна Добруджа остава част от Румъния, а Беломорска Тракия е поставена под контрола на съюзниците, като нейното бъдеще остава за решение на по-късен етап. Въпреки това чл. 48 предвижда икономически достъп на България в Егейско море. Само година по-късно, на конференцията в Сан Ремо, Беломорска Тракия е предадена на Гърция, а обещанията по чл. 48 остават неизпълнени.
Според финансовите клаузи държавата е задължена да изплати 2,250 млрд. златни франка с лихва от 5% (с изключение на първите две вноски, които са с лихва от 2%) или общо за 37 години сумата възлиза на почти 5 млрд. златни франка – сума, непосилна за българското правителство по онова време. В срок от пет години природните ресурси от мините край Перник трябва да се изнасят за Кралство на сърби, хървати и словенци. Впечатление прави, че за разлика от споразуменията с останалите победени сили, сумата е точно определена.
Освен репарациите, клаузите на договора предвиждат допълнителни финансови тежести: окупационен дълг, издръжка на смесените арбитражни съдилища, комисиите по разоръжаването и репарациите, реституции и др. По ирония на съдбата България отново трябва да поеме и част от османския дълг. Интересно е виждането на победителите за размера на репарациите. Според тях сумата е значително по-малка от щетите, които България нанася на своите врагове по време на войната и нейният размер е намален единствено поради осъзнатата от съюзниците невъзможност българската държава да изплати една по-голяма сума.
Военните клаузи обричат България на една постоянна несигурност. Премахната е наборната система и съставът на българската армия се формира единствено на доброволен принцип. В рамките на тази своеобразна професионална войска е забранено общата цифра на военнослужещите (включително офицерите и чиновниците от допълващите части) да надхвърля 20 000 души. Броят на офицерите не може да надминава 1/20 от целия състав на войската, а при подофицерите – 1/15.
Направено е изключение за стражари, митничари, горски стражари, местни и общински полицейски агенти и др., които обаче не могат да надхвърлят броя на изпълнявалите подобни длъжности към 1911 година, т.е. да са над 10 000. Точната цифра следва да се определи от Съюзническата военно-контролна комисия. На България е позволено да набере до 3000 души гранична стража (отново на доброволен принцип), а общото число на пушките в потребление да не надхвърля 33 000.
Нещо повече, определено е едно-единствено военно училище, а във всички останали образователни институции и клубове е забранено занимаването с каквито и да е военни въпроси. В часовете по гимнастика не се позволява практическо упътване за употреба на оръжие и всякакви други упражнения, свързани с война.
Ньойският договор съдържа и някои куриози, породени от известното преповтаряне на клаузите от Версайския договор между победителите и Германия като например забраната на България да притежава подводници, дирижабли и др. Въпреки това те могат да се разглеждат и като една добра застраховка, като тук е достатъчно да посочим факта, че по време на войната българската държава разполага с подводница.
В заключителните разпореди се предвижда, че договорът влиза в сила чрез ратификация, като това не зависи от ратификацията на всички съюзени сили. Ньойският договор няма срок, нещо което е напълно логично, имайки предвид намерението на победителите да създадат един ненарушим следвоенен ред. България ратифицира договора на 15 февруари 1920 година.
Сенатът на САЩ обаче отказва да ратифицира Парижките мирни договори, воден от собствени външнополитически съображения. Това се отнася и за Ньойския договор. Как тогава се уреждат отношенията между България и САЩ? Администрацията на новия президент Уорън Хардинг (4 март 1921 – 2 август 1923 година) предлага сключването на сепаративен договор с България, какъвто подход Щатите предприемат с Германия, Австрия и Унгария.
През декември 1921 година държавният секретар Чарлс Хюз изпраща до пълномощния министър в София проектодоговор, в който е изразено „желанието да се развиват приятелски отношения, както и да се окуражи търговският обмен“. Проектът за споразумение е представен на Александър Стамболийски. Естествено по неговото съдържание възникват спорове, но падането на кабинета на БЗНС след преврата от 9 юни 1923 година и тежката вътрешнополитическа ситуация в България след това не позволяват да се преодолеят спорните моменти.
Все пак Ньойският договор открива възможността за присъединяването на България към Обществото на народите (ОН), чийто статут е неразделна част от мирното споразумение. Така България е една от първите победени страни, членуващи в организацията, влизайки едновременно с Австрия през 1920 година. В следващите години ОН заема важно място в опитите на София за мирна ревизия, както и в прекратяването на гръцката агресия от 1925 година. Съгласно договора, България се присъединява и към Международната организация на труда (МОТ). В следващите години тя приема всички нейни по-важни решения и развива впечатляващата социална система и трудово законодателство за времето си, въпреки факта, че нивото ѝ на индустриализация е по-ниско от това на други европейски държави.
Разпадът на Югославия през 90-те години на ХХ век предизвика редица въпроси около Ньойския договор, наред с които и възможността за неговата ревизия в частта му за Западните покрайнини. Сърбия, както и останалите четири държави, възникнали на мястото на Югославия, са правоприемници на Югославия съгласно споразумение между тях от 2001 година. Виенската конвенция за правоприемство от държавите по отношение на договорите обаче изрично изключва въпроса за установените чрез договор държавни граници. Освен всичко друго България е обвързана и с Парижкия мирен договор от 1947 година, в чийто чл.1 границите на страната са такива, каквито съществуват на 1 януари 1941 година, т.е. без Западните покрайнини.
Ньойският договор маркира и Втората национална катастрофа. Българският национален въпрос не само не е решен, но преминава във фаза, в която негово осъществяване става изключително трудно. Почти всички придобивки от войните са изгубени (с изключение на Пиринска Македония и Родопите). България е в дипломатическа изолация и в следващите години нейните правителства се стремят първо да я преодолеят и едва след това се ориентират към мирна ревизия на договора.
Но сякаш най-пагубната последица е разбиването на националното единство. От този момент се забелязва особено ясно разделението в обществото както по отношение приоритетите във външна политика, така и в посоката на вътрешното развитие. В следващите години България е залята от политически убийства, преврати, атентати, опити за въстания и непрестанни конфронтации между различните обществени групи. Години по-късно, споменът за трагедията от Ньой изиграва важна роля за политическите решения на цар Борис III. По време на Втората световна война, България отново застава зад своя предишен съюзник – Германия.
