През февруари-март 1204 година цар Калоян, който внимателно следи бързо променящата се обстановка на Балканите и очертаващия се разгром на Византия от рицари на IV кръстоносен поход, отправя пратеничество до водачите на латинско-венецианската армия. Според един от летописците на Четвъртия поход, Робер дьо Клари, българският владетел известява „висшите барони на армията за това, че ако биха желали да го коронясат за крал, за да бъде господар на земята си Влахия [т.е. България], която той ще има, както и своето кралство от тях, ще им дойде на помощ за превземането на Цариград със сто хиляди въоръжени мъже“.
Очевидно става дума за многобройните кумански пълчища, които българският цар успява да привлече за нападение. След съвещание, латинските барони не само че отхвърлят предложението на цар Калоян, но заявяват, че всячески ще му вредят и ще го тормозят. Всъщност, кръстоносци и венецианци вече имат писмено споразумение за подялбата на завладените балкански земи.
След превземането на Константинопол от латинците и провъзгласяването на Балдуин І Фландърски за император, цар Калоян отново търси споразумение с новите господари на Босфора. Византийският историк Никита Хониат пише, че когато той „проводил и пратеници за приятелство, било му отговорено да се отнася в писанията си до тях не като василевс с приятели, а като слуга с господари“.
Трети и последен път за мирно уреждане на българо-латинските отношения цар Калоян прави през лятото на 1204 година на срещата си с френския благородник Пиер дьо Брашо. Присмехулно българският владетел и хората му казват на рицаря: „Сир, удивляваме се много на големите Ви рицарски подвизи, а се учудваме много и на това, което идвате да търсите в тази страна, тъй като Вие сте от далечни земи, а сте дошли да завоювате земя. Нямате ли си – казвали те – земи във Вашата страна, които да осигурят нуждите Ви?“ Латинците така и не разбрат подигравката.
Калоян търси и намесата на римския папа Инокентий ІІІ, за да потуши назряващия конфликт с латинците. В писмо до него, той пише: „Също за латинците, които навлязоха в Цариград, пиша на Ваша святост да им пишете да стоят далеч от моето царство и така моето царство не ще им стори никакво зло; нито пък те нас да не ни зачитат. В случай, че те наченат нещо против моето царство и не го зачитат и убият от онези люде, които са ми подвластни, нека Ваша святост да не подозира моето царство, но всичко да е свободно от подозрение“.
В същото време агресивните намерения на нововъзникналата Латинска империя на Босфора са ясно изразени от владетеля на Солун маркиз Бонифаций Монфератски, един от водачите на похода. Той се обръща към латинския император Балдуин І с думите: „И да отидем, ако това е Вашето желание, срещу Йоан [т.е. Калоян], който е крал на Влахия и България, и владее несправедливо голяма част от земята“.
Междувременно Латинската империя заграбва много градове и в Тракия, като по този начин значително засяга интересите на тукашната византийска аристокрация. Опитите на някои ромеи да преминат на латинска служба среща грубия отказ и на маркиза, и на императора. Тогава останалите без избор византийци се обръщат за закрила към цар Калоян. „И те му известиха, че ще го обявят за [свой] император и че всички ще му се подчинят… И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като свои [поданици].“
За пръв и последен път в историята ромеите предлагат на български цар да стане византийски император. През зимата на 1204-1205 година е сключен българо-ромейски съюз. Цар Калоян нарежда на избягалите при него ромеи да се върнат в тракийските градове и да вършат каквото могат зло срещу латинците. Разчитайки на българския цар, през пролетта на 1205 година византийското население се вдига на въстание из крепостите и селищата в Тракия. Латинската власт в Димотика и Одрин е отхвърлена. Положението на кръстоносните рицари става все по-тежко.
Латинският владетел на Пловдив Рение дьо Три е изоставен от сина си, от брат си и от зет си, които се опитват да избягат в Цариград Те обаче са заловени от ромеите, които веднага ги предават на Калоян, а той заповядва да им отрежат главите. Започвалрешителен и безмилостен двубой. Самият Рение дьо Три с 15 рицари се скрива в непристъпния замък Стенимак (дн. Асенова крепост). В това време цар Калоян настъпвал от север със своята войска и многочислени кумански отряди.
В края на март латинците, начело с император Балдуин І, дожът на Венеция Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блуа се насочват към Адрианопол, като повикват латински подкрепления от всички възможни места наблизо. Западните аристократи си давали сметка, че на карта е заложено цялото им завоевание. Когато стигнали града те виждат, че на крепостните стени и кулите на града се веят знамена и хоругви на цар Калоян.
Латинската обсада на града е безплодна. Воините-кръстоносци се опитват да подкопаят стените на крепостта, за да направят проход и да влязат вътре. Положението им се влошава още повече и от оскъдицата на храна. Затова са изпратени хора, които да се опитат да намерят припаси из околните селища. На 13 април край Адрианопол пристигнала и войската на Калоян. Освен българите тя включвала и 14 000 кумани. Българският владетел отделя част от куманите и го изпраща да избие добитъка, предназначен за прехрана на латинците, както и ездитните животни, които пасат около техния лагер. От латинския стан отвръщат с преследване на куманите.
Куманите, обаче се обръщат и като препускат стрелят с лъковете си назад, обсипвайки латинците със стрели. Латинците си взимат поука от този неочакван за тях маньовър. Поради това било решено при ново българско нападение, никой да не напуска лагера.
В същото време цар Калоян с войската си се прикрива в гористи места и долове. На другия ден, 14 април (Велики четвъртък от страстната седмица) той се изкачва по стръмнините на една височина, откъдето ръководи бойните действия срещу латинците, оставайки незабелязан от тях. Най-напред срещу латинския лагер е изпратен кумански отряд, воден от вожда Коча. Както и предния ден той успял да подлъже латинците в преследване. Напред препуска граф Луи дьо Блуа, а след него тръгва и Балдуин І.
Леката куманска конница устремно бяга и латинците не усещат как са изминали приблизително около 8–10 км. С уморените си коне латинците попадат на засада, като от всички страни били обградени от свежи български и кумански части. Тук Калояновата войска има числено преимущество. Множеството обгражда облечените в тежки доспехи и трудно подвижни латински рицари. Те са сваляни от конете с куки и аркани, а в ръкопашния бой безмилостно избивани.
Никита Хониат пише: „Така на тези проклетници бяха прерязвани вратовете им с коси или бяха удушавани с примки, а конете им биваха посичани“. Най-избраната латинска войска, прочута с хвърлянето на копия е избита. Граф Луи дьо Блуа и над 300 рицари паднали на бойното поле, а оцелелите се впуснали в безредно бягство, търсейки спасение.
Император Балдуин е заловен жив. На врата му е омотана верига, а на краката са сложени железа. В този вид е откаран в Търново и хвърлен в тъмница, като не могъл да изпълни и една година от властта си на император в Цариград (16 май 1204 – 14 април 1205). Година по-късно, през 1206 година той „отдал дължимото на плътта“, като вероятно е убит по заповед на цар Калоян.
През нощта българите спират преследването, което позволява на оцелелите латинци да се доберат до крепостта Родосто. С това обаче, не свършват бедите на западните пришълци. Скоро подир това умира, вероятно от инфаркт, полуслепия 98-годишен венециански дож Енрико Дандоло, когото Никита Хониат нарича „най-старото и многолико зло и първопричина за всички беди на ромеите“.
Така надменността на западноевропейските рицари е окончателно сломена. И тримата владетели в Латинската Цариградска империя – Балдуин І, Енрико Дандоло и Бонифаций Монфератски намират смъртта си (последният няколко години по-късно) в резултат от сблъсъка си с българите. Устремили се към Балканите като хищник над плячка, латинците не пожелават нито съюза, нито сътрудничеството, нито приятелството на българите. Затова и намират своята гибел.
От гледна точка на историята на Европейския югоизток битката при Одрин има твърде съществени последици за политическия живот в региона. Страшната латинска сила отведнъж изчезва, а това дава кураж и на другите балкански владетели да ѝ се опълчат. В това се състои голямото значение на одринското сражение. Наистина, никога повече Латинската империя не се осмелява да влезе в толкова решителен двубой с някоя от балканските държави. А наследникът на Балдуин, император Анри (1206-1216) макар да постига известни успехи срещу цар Борил (1207-1218) умело избягва преките сблъсъци с българите.
И ако все пак Латинската Цариградска империя оцелява още половин столетие, това е резултат от нейното приземяване към реалностите на полуострова. В последна сметка битката при Одрин и нейните значими последици разкриват парадоксите на балканската средновековна история и решителната роля на Българското царство в нея. Поуките от историческите победи и поражения трябва да се припомнят. Понякога това е ключ за ориентация в сегашния политически живот.
Автор: доц. Георги Николов, Исторически факултет на СУ
