С личността, която ще ви представим, ще се приближим към настоящето. Краят на тази история е от наши дни – на 5 септември 1990 г. в Рим приключва житейският път на последната силна фигура в македонското националноосвободително движение.
Иван (познат и като Ванче и Ванчо) Михайлов, е личността-поанта във връзката между следосвобожденската история на България и модерните времена. Роден на 26 август 1896 г. в Ново село, Щипско, той ни припомня, че най-бурните и митологизирани времена от нашата история, всъщност са много близо до нас.
Михайлов е една от най-изявените фигури в борбите за освобождение на Македония. Той се превръща във фактор, променящ историята на цяла Европа. Осъществява многобройни международни връзки – от тези с хърватските усташи и косовския комитет до хитлеристка Германия. С други думи всеки, който е имал интереси към Македония, е трябвало да се съобрази с ВМРО и нейния лидер.
Михайлов застава начело на организацията през 1925 г. след смъртта на Тодор Александров, като преди това е негов секретар от 1918 г. Двамата мъже са израснали в съседни къщи, а Ванче от дете е свикнал с комитите, гостуващи в къщата на семейството му. Отраства в суровата среда на организацията, чиито активист е баща му – сред униформи, ками и револвери. Учи в Солунската българска мъжка гимназия, „училището” на безброй революционери, която Христо Силянов нарича „Македонската Алма Матер“. За учителите си Ванче споделя: „Всички наши учители бяха очертани националисти… Мнозина от учителите ни са били в миналото, а може би и в момента да бяха, участници в тайното народно съзаклятие, във ВМРО … Другите ни учители бяха пак проявени в нашите обществени борби – едни като културни и легални деятели, а други заедно с туй и като революционни дейци.“
Непосредствено преди Междусъюзническата война напуска Солун и се установява в Щип. Заедно с майка си преживява тежкия бежански живот, а след войната Щип вече е под сръбски контрол. Записан е в в новооткритата Скопска сръбска гимназия в седми клас, където се среща с престолонаследника на Сърбия Александър Караджорджевич. Завършвайки с отличие, му е предложено да учи в който и да е европейски университет, като сръбски стипендиант. Михайлов отказва. По време на Първата световна война е назначен за бирник в Щипската община, тъй като тогава боледува, а от юли 1918 г. е повикан на военна служба в българската армия. В началото на август 1918 г. е изпратен в София като новобранец. Там постъпва в Четвърти артилерийски полк. След Войната той се записва в Юридическия факултет на Софийския университет. Именно по време на следването си е поканен от Тодор Александров за негов секретар в Задграничното представителство на ВМРО в София, на ул. „Ген. Гурко“ №22. Превръща се и в един от основателите и първи председател на студентското дружество „Вардаръ“.
Смъртта на Тодор Александров е повратната точка в живота на Ванчо. Тя отключва междуособици и безмилостна борба за власт във ВМРО. По това време Михайлов е само на 27 години, един от най-доверените хора на Александров. Убийството на Тодор на 31 август 1924 година е резултат от появилите се разногласия с останалите членове на ЦК – Протогеров и Чаулев. Убеждението на Михайлов, че именно Протогеров стои зад заговора, води до т.нар. Горноджумайски събития, при които Ванче организира преврат. Смъртта си намират няколко души от обкръжението на Протогеров, но самият той е пощаден и остава част от Централния комитет. От този момент Иван Михайлов е достоен наследник на великия си предшественик. Остава член на Централния комитет до края на живота си.
Въпреки утвърдения нов лидер братоубийствата продължават. Протогеров намира смъртта си през 1928 г. – убийството му е организирано от Михайлов и този път милостта е забравена. „Македонците“ стават все по-брутални, разчиствайки сметките си в центъра на София. Политическите убийства зачестяват, ВМРО се разцепва на два главни клона – „михайловисти“ и „протогеровисти“. Вторите следват лявата идеология и са привърженици на идеята за създаването на федеративна държава в Македония, включваща българската, сръбската и македонската територия. За михайловистите това е неприемливо, тъй като така ще се засили югославското влияние – нещо, срещу което те яростно се съпротивляват.
Михайлов и последователите му се борят за автономна Македония, тъй като ясно разбират, че не е възможно територията директно да се присъедини към България. Същевременно Ванчо променя изцяло стратегията на Организацията, като забранява в Македония да навлизат чети по-големи от 10-15 души и налага като един от основните способи за постигане на целта, атентатите срещу сръбските правителствени учреждения и представители. По това време е факт още една организация, противостояща на Михайлов – ВМРО-Обединена. Тя е покровителствана от Георги Димитров и отхвърля федеративната идея. Част от привържениците на Протогеров си сътрудничат тясно с ВМРО-Обединена, като след смъртта на водача си много от тях се присъединяват към организацията.
Същевременно Ванчо не е сам в своята революционна борба. Неговата жена Мелпомена Кърничева, известна като Менча Кърничева, за която се жени на 25 декември 1926г. подобно на много други жени в Македония става част от ВМРО. Менча следва Михайлов навсякъде и те остават заедно до смъртта на Кърничева в Рим през 1964г., на 5 септември (Иван Михайлов също умира на 5 септември).
Михайлов се бори с всички сили срещу сърбизирането на областта и дискриминирането на хората с българско самосъзнание. Следвайки целта си, той не се спира пред нищо и на практика превръща ВМРО в нелегална терористична организация. Най-знаковият „удар“ на михайловото ВМРО безспорно е атентатът в Марсилия срещу сръбския крал Александър Караджорджевич. Той е организиран заедно с „Усташа“ на 9 октомври 1934 г.
Кралят е убит. След този акт и след деветнадесетомайския преврат новият министър- председател Кимон Георгиев се заема да ограничи влиянието на организацията, която на места (например в петричко) управлява почти автономно от държавата. Михайлов се оказва политически бежанец.
През Втората световна война Третият райх търси сътрудничество с Михайлов. Той обаче вече отхвърля предложението на Германия за създаване на независима македонска държава, тъй като предвижда изхода на войната. След края ѝ пътува из Европа, за да се установи в Рим, където се отдава на писателска работа. Неговите „Спомени“ стават изключителен ценен исторически извор. Въпреки огромния му принос в борбата за правата на изстрадалите си сънародници от Македония с всякакви средства, който го прави и толкова спорна личност, в историята остава неговата скромна самооценка: „Аз съм българин от Македония“.
Личността на Ванчо Михайлов много често е определяна като противоречива, а всъщност не е такава, защото всяко негово действие е последователно, водено от убедеността на силен и достоен човек в правотата му. За живота на Михайлов всеки има своята истина. Пътят му е изключително сложен и повратен, точно каквато е и съдбата на земята, за която се бори…
