На 19 юли 1879 година княз Александър I издава указ, с който се назначават първите дипломатически представители на България в чужбина. 120 години по-късно, през 1999 година, тази дата – 19 юли, е определена за Ден на българската дипломатическа служба. Именно поради тази причина подготвихме този материал, чиято цел е да хвърли една по-различна светлина върху българската дипломация и да покаже, че не винаги българите печелят войните на бойното поле, но ги губят на масата на дипломацията. В новата ни история има примери и за успешни външнополитически ходове, довели до развитие на спорни въпроси в интерес на България. Именно за някои от тях ще стане дума в следващите редове.
ДИПЛОМАЦИЯТА ПО ЖП ВЪПРОСА
В годините непосредствено след Освобождението един от най-големите проблеми за младото българско княжество е въпросът за ЖП линиите, които Османската империя е поела ангажимент да построи или е отдала на концесия. Особено сложен е въпросът около линията Цариград-Виена, за чието построяване Австро-Унгария успява да се пребори на Берлинския конгрес. Сключила конвенция със Сърбия, която урежда въпроса около построяването на онази част от линията, която минава през сръбска територия, Австро-Унгария настоява за свикване на международна конференция с участието на Османската империя, Австро-Унгария, Сърбия и България по въпроса за окончателното завършване на линията.
Първоначално българското правителство протаква решението. То настоява Виена да му предостави документ от Високата порта, за да се запознае със своите задължения. Неуспешният опит да се противопоставят Сърбия и Османската империя на австро-унгарското искане, както и съветите от Русия, изпраща България на конференция.
Т.нар. „конференция на четирите“ е открита през март 1881г. във Виена след съгласието на Русия. От българска страна делегати са Н.Стойчев и Т.Харовер, които успяват умело да се възползват от австро-унгарската прибързаност и настоятелност за построяване на ЖП линията. Двамата делегати заявяват, че Княжество България е съгласно да построи на своята територия частта от интернационалната линия Виена-Цариград, но като запази пълна свобода по отношение на строежа и експлоатацията. Австро-Унгария дава своето съгласие, отново, заинтересована от бързото уреждане на въпроса. Решенията на конференцията са безспорен дипломатически успех за българското княжество, тъй като то успява да защити своите интереси в противовес на ограниченията на Берлинския договор. Конференцията е свикана отново през 1882г. и през 1883г., като решенията относно България са потвърдени. В резултат на активната дейност на К.Стоилов и Н.Стойчев, делегати на конференцията през април 1883г. и с помощта на руския посланик княз Лобанов-Ростовски Австро-Унгария с официална нота съобщава за отказа на компанията Източни железници от правата, които има върху ЖП линиите на българска територия по сключената с Османската империя конвенция от 1872г. Това става през юни 1883г.
Активната дейност на българските дипломати, съчетана с правилната оценка на настроенията на заинтересованите сили водят до един от най-големите, но и малкоизвестни успехи на българската дипломация.
БЕРАТИТЕ НА СТАМБОЛОВ И СТОИЛОВ
Българската дипломация по националния въпрос винаги е била тема с особено значение. Съдбата на българския етнос след Берлинския конгрес е разделение. В тази връзка решаването на националния въпрос става основна задача на българските дипломатически представители.
В определен етап от развитието на международните отношения в Европа, за българския министър-председател Стефан Стамболов става ясно, че не може да осъществи програмата максимум за Македония- утвърждаване на Екзархията, изграждане на все повече български училища и политическа автономия или присъединяване към България. Става ясно обаче, че програмата минимум- за издаване на берати за владици (необходими документи, издавани от османските власти, с които се признава положението на владиката в дадена епархия), на основата на които впоследствие да се помогне на българските образователни институции в Македония е постижима. Според Стамболов тази политика следва да се води чрез установяването на добри отношения с Османската империя, съчетани с необходимия натиск, когато международната обстановка или отношенията между Княжеството и Портата го позволяват. Дейна роля в осъществяването на тази политика заема дипломатическият агент на Княжеството в Цариград д-р Георги Вълкович. С негова помощ Стамболов успява успешно да склони Портата да издаде владишки берати за Скопие и Охрид. Това става след сложна дипломатическа игра, която завършва с отказа на Княжеството да плаща източнорумелийския дълг. Стамболов се възползва от влошените отношения с Русия, за да се преориентира към Австро-Унгария и Германия, които от своя страна го подкрепят в исканията му пред Високата порта. Това става през 1889г. През 1890г. от натиск се преминава към приятелски отношения- новият външен министър Димитър Греков предлага Княжеството и Портата да сключат изгодна военна конвенция. Макар подписването ѝ да не се осъществява, тя изиграва ролята си в голямата дипломатическа игра с Високата порта.
Политиката на Стамболовия кабинет към Османската империя е последвана от кабинета на Константин Стоилов. Чрез активността на дипломатическия агент на Княжеството в Цариград Димитър Марков са възстановени стари и са построени нови църкви в Македония и Одринско. Тук българската дипломация заплашва Портата, че ще приеме предложението на Гърция за споразумение, която е във война с Османската империя. Това се случва през 1897г.
След края на гръцко-турската война на посещение в Цариград княз Фердинанд и Константин Стоилов се срещат с турското правителство, посланиците на Великите сили и Екзарх Йосиф, като се търсят преговори по проекта за независимост и българо-турско споразумение, издигнати в края на април. След като очевидно такива преговори не могат да се водят, фокусът пада върху бератите. Така в края на октомври 1897г. са издадени 3 от исканите 5 берата- за Битолска, Струмишка и Дебърска епархии. Открити са и български търговски агентства в Солун, Битоля, Скопие, Одрин, Дедеагач и Сяр.
Усилията на две правителства с различни външнополитически ориентации към реализирането на една и съща политическа линия, свързана с националния въпрос демонстрира държавническото мислене на Стефан Стамболов и Константин Стоилов. Активната дейност на българските дипломатически агенти в Цариград, правилната оценка на международната среда и ловката дипломатическа и политическа линия печелят безспорни придобивки за българите в Македония и Тракия. Големият фокус върху бератите идва от факта, че реално владиците очертават границите на геополитическото влияние, а в съревнованието със засилващата амбициите си към Македония Сърбия това е от съществено значение.
„ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯТ НОМЕР“ НА ИВАН Д. СТАНЧОВ
Годината е 1918-та. България е подписала Примирието, с което се слага край на военните действия през Първата световна война, започва дългата сага по преговорите за сключване на мирен договор. В страната същевременно навлизат англо-френски окупационни войски. Българското Военно министерство изпраща като преводач и офицер за свръзка Иван Д. Станчов, син на българския дипломат Димитър Станчов, поради познанията му по френски и английски, както и заради многобройните приятели на неговото семейство от държавите на окупационните сили.
В Констанца той се сблъсква със следния проблем: британският бригаден генерал Рос, очаква командващия Трета армейска област генерал Киселов да му направи посещение, тъй като се смята за победител. Генерал Киселов обаче заявява, че Трета българска армия не е разбита и категорично отказва да отиде при генерал Рос. След няколко посещения при двамата генерали Иван Станчов решава, че най-добрият изход ще бъде случайната среща и то по начин, който би отговорил на намеренията и на двамата военни. След като научава кога българският генерал отива на обяд, той завежда британския генерал в офицерския клуб и ги представя един на друг, точно когато двамата минават през столовата. „Номерът“ на Станчов успява, защото двамата военни се спогаждат чудесно и дори започват да си припомнят къде са воювали.
По този начин Иван Д. Станчов нагледно показва как се използва дипломацията, когато има две непреклонни страни, които всъщност могат да имат много общи черти. Положителната първа среща между генералите впоследствие смекчава в известна степен ефекта от присъствието на чужди сили в страната.
Друг интересен факт е, че чрез красноречието и първите си успехи в дипломацията Станчов успешно прикрива факта, че едновременно с официалната си длъжност на преводач и офицер за свръзка работи и за българското военно разузнаване, като една от основните му задачи е да организира скриване на наличното оръжие и да се увери, че това действие ще остане тайна за войските на Антантата.
ДИПЛОМАЦИЯТА НА ЦАР БОРИС III ПО ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО НА ЮЖНА ДОБРУДЖА
Когато говорим за българската дипломация, не може да не отбележим ролята на българския цар Борис III в успешното ѝ провеждане и постигане на нейните цели. Със своя завиден такт и предпазливост, съчетани с решителност, когато обстоятелствата отворят добра възможност, българският монарх успява успешно да издигне нивото на българската дипломация пред очите на света и да постигне, макар и не напълно, една от дългогодишните цели на българската външна политика- националното обединение на българите.
Първата крачка е направена с подписването на Крайовския договор на 7 септември 1940г. съгласно който Южна Добруджа отново става част от територията на България. Как се стига до този исторически акт?
Към 1939-1940г. Румъния се намира в своеобразна изолация по отношение на своите съседи- България не крие намеренията си за връщане на Южна Добруджа, Унгария предявява претенции за Трансилвания, а Съветския съюз за Северна Буковина и Бесарабия. Международната обстановка също е благоприятна- Германия, като основен икономически партньор на България се стреми да засили влиянието си в страната, Великобритания цели запазването на българския неутралитет и вижда връщането на Южна Добруджа или на част от нея като начин за постигането на тази цел, Съветския съюз в стремежа си да сключи някакъв договор с България дори се обявява за връщането и на Северна Добруджа.
В тези условия цар Борис и неговите министри провеждат редица срещи с политици от съответните страни, на които лобират за българската кауза. Българският монарх успешно се опитва да привлече по-засилена германска заинтересованост, като привидно създава впечатление, че желае присъединяването на Южна Добруджа да стане с помощта на СССР. Инициативите на българското правителство към Съветския съюз успяват да провокират Третия райх към натиск върху Румъния и след продължителни преговори, които завършват с намесата на Германия и Италия след преустановяването им на 2 септември ( преговорите са подновени и на 7 септември), Крайовският договор става факт.
Така България постига първия успех по въпроса за националното обединение от Ньойския договор насам и, което е и по-важното, присъединяването на Южна Добруджа е признато от международната общност както поради факта, че става на основата на споразумение между две държави, така и заради конкретните политически условия. Усилията на цар Борис и правителството се увенчават с успех.
